— Чаят е първо качество, от най-високите градини в Хималаите — Бенгал, от Дарджиминг. Човек си мисли, че всички го харесват. Но знаете ли, хората обичали и китайски лапсанг сучонг, въпреки острата миризма на пушек.
Очите на Мейроуз изстреляха предизвикателни искрици към Мардел.
— С нетърпение очаквах срещата ни.
— Аз също — Мардел се мъчеше да влезе в ролята на лейди Идит Ивънс.
— Разбрах, че работите в казино „Латино“.
— Да.
— Дядо ми е собственикът.
— Чудесно! Вашият дядо. Един наистина много известен човек!
— Да.
— Имам една приятелка, госпожица Хариет Блекър, която събира материал за дисертация в областта на бихейвиоризма. Какво ли не би дала, за да се срещне с дядо ви, ако трябва, би се лишила и от пръстите на краката си.
— Стар е вече моят дядо. Оттегли се. Не се среща с никого.
— Жалко. Хубаво направихте, че се обадихте да се видим.
— Дойдох, за да поговорим за Чарли — Мейроуз изговаряше някои думи със слаб британски акцент и Мардел отбелязва печеливша точка в графата на ла Тур.
— Нашият разговор щеше да има резултат, ако и Чарли беше тук — каза Мардел.
— Чарли е в Ню Орлиънс.
— Да, зная.
— Госпожице ла Тур, не искам да си мислите, че се меся в живота ви, но има някои неща, които изглежда не са ви много ясни.
— Още чай?
— Благодаря.
Мардел наля в чашите.
— По-вкусен е, ако се пие без нищо или само с парче лимон, защото има толкова характерна, тънка миризма. Лимон?
— Да.
— Сьомга?
— Защо не.
Мардел остави пред нея чинията с пет сандвича, нарязани на половина, като за чай.
— Смущава ме нещо. Не мисля, че ние трябва да вземем решението.
— Решение?
— За Чарли. Ами ако някоя от нас го напусне, а той може да реши, че точно тази не е трябвало да го прави? Ето защо съм убедена, че той би следвало да реши сам.
— Изключено! Нашият годеж, намерението ни да сключим брак, малко или много е семеен въпрос, госпожице ла Тур. Фамилията прави планове, свързани с нас вече от години, а дори той да предпочете вас пред мен, знаете, че това ще бъде за кратко време, една нетрайна връзка — гласът на Мейроуз прозвуча твърдо. — Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?
— Ако предпочете мен пред вас, не виждам смисъл от моята саможертва. Ще изпитам чувство, че вие в действителност… Вие не заслужавате Чарли. Не, госпожице Прици. Съвсем не съм съгласна. Аз няма да се отдръпна, без да чуя решително и ясно неговото желание. Само така мога да постъпя. За мен друг начин не съществува. Чарли е този, който ще решава.
Мейроуз изящно отпиваше по глътка чай. Отвори чантичката си след като отхапа от втория сандвич с тънко като хартийка парче пушена сьомга и извади чекова книжка.
— Тъй като ще те изхвърля от „Латино“ — каза тя, изоставяйки надутата реч, — ще ти трябват пари. Колко горе-долу мислиш ще свършат работа?
— Пари?
— Купувам те, бебче, без заобикалки. Ще ти дам 25036. Най-лесните пари, които си изкарвала някога и ще сменим бравата.
— Представи си, че аз ги взема, а Чарли не ме пусне да си отида?
— Слушай, Мардел, ще ги направим точно 350. Още — ще ти поема разноските, да кажем, за колко, седмица в Насау или друго такова местенце. А защо не си отидеш в Англия? Махни се за десет дена или две седмици. Дотогава всичко ще е свършило.
Мардел се усмихна гальовно и лукаво.
— Мъчно ми е, госпожице Прици, но няма да стане. Не мърдам оттук, а минута след като Чарли прекрачи този праг, ще му поставя въпроса.
Колата го остави точно пред дома на Мардел. Захласнат в размислите си за двете жени, забрави да каже на шофьора, че ще използува задната врата. Когато спряха пред жилищния блок, Чарли почувствува сякаш го прободоха с острие на нож, усещаше детективите, изпратени от Мей да вървят неотстъпно на крачка след него.
Чарли застана пред вратата на Мардел, пое си дълбоко дъх и натисна звънеца на вратата. Чу слаб шум от раздвижване в апартамента, затова почака без да звъни пак.
— Кой е? — попита тихо Мардел.
— Чарли. Дойдох си.
Веригата на ключалката издрънча, трите болта изщракаха и вратата се отвори. Мардел го гледаше с широко отворени очи.
— Какво искаш?
— Боже господи, много си отслабнала, Мардел. — Той протегна ръце и я притегли към себе си.
Тя започна да плаче.
— Бъкингамският дворец ме забрави, Чарли. Покровителката ми сигурно е в Австралия — хълцаше тя. — Бях много болна.
Чарли я пропусна пред себе си и затвори вратата.
— Не плачи. Всичко е наред. Всичко ще се оправи.
Тя се извърна и залитайки влезе в първата врата вляво. Той я последва. Тя си легна, а Чарли я зави и хубаво пъхна завивката под нея.
— Поп ми каза колко си била болна — каза той.
— Ще се оправя. — Тя лежеше по гръб със затворени очи и опънати покрай тялото ръце, с длани нагоре.
— Как така тате не ти е изпратил медицинска сестра? Не си достатъчно добре, та да оставаш съвсем сама.
— Аз не пожелах.
— Защо?
— Защото исках, когато дойдеш да можем да си говорим, без да има чужд човек наоколо.
Той придърпа стол и седна така, че да гледа отблизо лицето й.
