Чарли излетя от Ню Йорк за Сиатъл два дни след Луис, като смяташе да се настани в хотел „Олимпик“ и да чака той да му се обади. Някога обичаше много този хотел, но сега разбра, че тези чувства са го напуснали веднъж завинаги.
Самолетът пристигна навреме. Денят беше прекрасен, изпълнен с онази особена атмосфера, която Северозападът ревниво пазеше. Чарли беше втори поред при слизането от самолета. Бързаше да свърши работата и да се върне при Мардел, като едновременно с това се чудеше какво става с Мейроуз. Вече бе спокоен за нея след разговор с дон Корадо, защото изглежда той бе говорил с Винсънт да не я пребие, когато я доведат от Мексико.
Мъчеше се да си представи бъркотията и недоразуменията, които щеше да предизвика в Бруклин предстоящото съобщение за неговата женитба с Мардел, да не говорим за възможно насилие от страна на Винсънт, когато научи за това. След като помисли, изключи възможността за силово решение. Той беше потърпевшата страна според начина, по който Мейроуз беше уредила въпроса; каквото и да направеше, вече имаше това право, защото беше потърпевшият. На няколко хиляди мили от Мейроуз той витаеше някъде около нея, опитвайки се да измисли как би могъл да смекчи удара върху нейната разбита вече глава, когато чуе новината за него и Мардел. Тя трябваше да очаква това. Мей постъпи така, защото беше пресметнала нещата много преди него. Тя реши, че той иска да се ожени за Мардел. Той не твърдеше обратното, защото наистина искаше да се ожени за Мардел, но искаше също да се ожени за Мейроуз. Де да беше всичко вървяло както трябва, така както беше преди да отиде в Маями и преди нейното телефонно обаждане там. Мей беше пресметнала, но сметката й бе излязла крива. Тя искаше да предпази Чарли от Винсънт и от неговото отмъщение, както и да не загуби той уважението на дядо й. Знаеше за Мардел, разбира се. Всеки път си казваше, че няма смисъл да мисли за това повече. Тя беше съсипала живота си. Беше прокудена от семейството си. Нейният живот щеше да протече на тъмно, както в хладилна камера, а той щеше да изгради своя с Мардел върху нейната мъка. Тя беше разпиляла всичко, за да докаже нещо, което не се нуждаеше от доказване: че е истинска Прици и сама решава какво ще стане с нея. Мей не искаше да се остави на течението и да бъде изхвърлена, защото Чарли е решил да се грижи за някого, който е по-слаб от нея.
Ръкавът за пътниците от самолета към летището в Сиатъл не работеше и те трябваше да се тъпчат по една от онези старомодни дъсчени стълби, по които слизат винаги политиците, винаги без шапка, дори и във виелица, махайки пред телевизионните камери.
Потънал в мисли за миналото, като щадеше пострадалия от войната крак, Чарли се изнесе леко напред и стъпи на прагчето, залитна, но се опита да запази равновесие. Кракът му обаче се заклещи в някаква теснина и горната част на тялото му, устремена направо, го потегли надолу — почувствува как десният му крак изпращя между глезена и коляното. После изведнъж кракът му се освободи и подет от собствената си тежест, по закона на масата и земното притегляне, полетя по стълбите с главата напред. Приземи се върху лицето си на асфалта със счупен нос и две огромни синини на очите. Беше получил фрактура на черепа и сътресение на мозъка.
Трябваше да остане да лежи там, докато дойде линейката. Кракът му се беше извил по фантастичен начин, кръв течеше от ушите му. Стюардесата не позволяваше на никого да го премества и другите шестдесет и седем пътника трябваше да го прескачат. Някои го забелязваха едва когато го прекрачваха; по-скоро го чуваха, защото издаваше богата гама от звуци, въпреки че не беше в съзнание. Повечето от тях не поглеждаха надолу или защото бързаха, или защото не искаха да задържат опашката. А трима просто не го видяха изобщо.
Пристигна линейка, поставиха го на носилка и го упоиха леко, колкото да стигнат до болницата. Докато го подготвяха за залата за спешни случаи, една сестра прегледа джобовете и портфейла му и разбра, че Поп е най-близкият му роднина. От болницата му позвъниха. Поп им каза с глас, който не остави и грам колебание, че не трябва да правят нищо, докато най-добрите специалисти не пристигнат там.
Когато свърши разговора, Поп се обади на Ладзаро Фиса, бос на семейството в Сиатъл, и го помоли да намери най-добрия доктор по костна хирургия в района, който да прегледа главата, носа и краката на Чарли. След десет минути Фиса вече пътуваше към болницата с доктор Ейбрахам Уейлър, най-добрият ортопед в Северозапада.
След няколкочасово изучаване на рентгеновите снимки доктор Уейлър назначи лечението. Най-после сложиха гипсова каска на главата на Чарли, оперираха крака му, а после го поставиха на тежест и наместиха носа му. Меката част около очите му беше станала тъмновиолетова. Очите му бяха плътно затворени в двете дупки, оставени в огромната превръзка, покриваща горната част на лицето му и главата отзад, обхващайки счупения му нос.
