След операцията доктор Уейлър се обади по телефона на Поп и му каза, че Чарли ще се оправи. Той му наговори куп медицински глупости, които Поп не слушаше, защото не ги разбираше.
После позвъни на Луис Пало в Якима и му каза да отиде в Сиатъл и да се грижи за Чарли. Обади се на дон Корадо и Винсънт, но забрави за Мардел. Той беше все още шокиран от това, което направи Мейроуз. Тъй като на приема трябваше да се обяви сгодяването на Чарли и Мейроуз, той смяташе, че Чарли е разрешил въпроса с Мардел по някакъв начин, и тя престана да съществува за него. Пък и тя живееше в друг свят, различен от техния.
Изминаха осем дни преди Чарли да е в състояние да осъзнае факта, че Луис беше в стаята и че Луис може да се обади на Мардел. Времето просто беше спряло. Той чуваше гласа на Луис, след това идваше нощната сестра и Луис си отиваше. На десетия ден, въпреки че не можеше да вижда през подутите си очи, Чарли можа да осъзнае, че не знае къде е портфейла му, а там беше телефонният номер на Мардел, който той не знаеше, защото почти не й се обаждаше, просто отиваше при нея. Извика сестрата и когато тя дойде, попита я къде е портфейла му. Тя го накара да се успокои, защото портфейлът му бил на сигурно място в сейфа на болницата. Чарли настояваше да му го донесе, но разбра, че не може да го получи без подписа си. Той все още не можеше да вижда достатъчно добре, за да подпише, и до дванадесетия ден беше в отчаяние. Пълното обездвижване бе изострило сетивата му и той знаеше какво се е случило на Двадесет и трета улица в Ню Йорк. Вярваше, че Мардел се е убила. На двадесетия ден, въпреки че краката му все още бяха на тежест, можеше вече без помощта на Луис да й позвъни. Направи го сам.
Никой не отговори в апартамента, не я откри и в клуба, където чрез Мартин Померанц бе ангажирана. Той звъня цели пет часа и целият потъна в пот. Със замъгленото си съзнание прозря, че ако все още е жива, договорът й в Ню Йорк трябва да е изтекъл. След още два дни пак опита. Най-после някой вдигна слушалката и му каза, че Мардел е трябвало да бъде там, но не е дошла.
Чарли накара Луис да потърси телефонния номер на Марти Померанц. Когато се свърза, разбра от Марти, че е тръгнала за Бостън, където ще играе в един клуб.
— Не ме баламосвай — каза Чарли. — В Ню Йорк ми казаха, че все още играе там. Как може да играе в Бостън?
— С кого говори в Ню Йорк?
— Откъде да знам?
— Какво знаят те? Договорът й за ангажимента е точно пред мене.
— Бостън? — каза Чарли с пресипнал глас. — Бостън, къде е Бостън!
— Това е ангажимент за уикенда и плащат два бона.
— Сега края на седмицата ли е? — Чарли попита Луис. Пало кимна.
— Слушай, Марти, ще ти дам един телефонен номер в Сиатъл. Накарай я да позвъни на него. Ако тя не ми сее обади до девет часа утре сутрин, ти си вън от играта.
— Чарли, какво става? Кажи ми какво става!
— Безпокоя се, ме може да се убие, Марти. Картите го показваха. Тя си е такава.
Марти разбра, че е направил всичко, което можеше, за да защити Мардел.
— Чарли — каза той нерешително.
— Да.
— Тя не е в Бостън. Тук е, в Ню Йорк — в апартамента.
— Какво, по дяволите, става, Марти?
— Тя е пияна. Заключила се е и не отговаря нито на телефона, нито на звънеца.
— Тогава защо, мамка му, ми казваш, че е в Бостън?
— Защото тя е чудесно момиченце. Всеки ще ти каже, че е луда по тебе и аз не исках да й създавам неприятности.
— Пияна? — Чарли беше ужасен. Той не понасяше пияници. — Тя почти не пие!
— Знам ли? Единствения път, когато я хванах на телефона, преди три дни, да ти кажа, беше пияна. Викаше ми Чарли. Не можах да я убедя, че не съм Чарли. Вината не е моя. Дори не мога да я накарам да отвори вратата.
— А, по дяволите, Марти. Не искам да ти усложнявам живота.
— Моля те. Какво трябва да направя?
— Виж, Марти, аз си счупих крака като слизах от самолета в Сиатъл. Главата ми е гипсирана. На легло съм, с гипсиран крак, поставен на екстензия. Можеш ли да я проверяваш лично два пъти на ден? Само за два-три дни, докато се махна оттук? Но не й казвай за крака ми и главата, само й кажи да се обади на телефона, който ще ти дам.
— Какво стана с главата ти?
— Счупих я, когато паднах по стълбите от самолета.
— Това може да е сериозна работа.
— Мардел е сериозната работа, Мардел!
— Ами ако не отговори?
— Задръж така. — Той закри микрофона и погледна към Луис. — Ами ако не отговори?
— Тегли няколко шута — каза Луис.
— Тегли няколко шута — повтори Чарли в слушалката. — После влизаш. Ако е припаднала, закарай я в болница и нека да изкарат всичко от нея. — Той даде на Марти болничния си телефонен номер.
Чарли свърши разговора и натисна звънеца. Сестрата беше една от онези хубавички чернокожи жени, които не търпят дръзки закачки и комплименти.
— Слушай, Кларис — каза Чарли — може ли да повикаш Ейб?
— Доктор Уейлър ли?
— Да.
— За какво?
— Един приятел е закъсал в Ню Йорк. Трябва да му се помогне.
— Добре.
Тя напусна стаята.
Доктор Уейлър беше нисичък човек със сиви мустаци, триста хиляди годишен доход от лекарската си практика, проблем с хазарта в казината, винаги облечен в бяло.
