Щом я открие и втълпи в главата й да спре пиенето, ще се обади на Едуардо да намери един съдия, който да подготви документите за сватбата, да се обади на Поп да му стане свидетел, после да отидат някъде и да се оженят. Само при мисълта за това го побиваха тръпки, но трябваше да го направи. Тя се нуждаеше от него. Всичко стана така, както беше казал Поп. Мейроуз избяга. Никога няма да проумее откъде се взе тая смелост у нея. Всичко дойде на мястото си и всичко стана така, както искаше Мейроуз. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че ако годежът беше минал тихо и кротко, както се очакваше, всичко щеше да се развие по друг начин. Той щеше да се ожени за Мейроуз. Щеше да се чувствува зле няколко седмици, но щеше да превъзмогне чувствата си към Мардел. Всичко щеше да се уреди. Но Мейроуз избяга от него. Той все още чувствуваше нейното присъствие около себе си, някъде във въздуха, но дявол да го вземе, тя сама беше решила въпроса. Тя напусна семейството си, защото това беше единственият начин да му каже, че той не е длъжен да се жени за нея. Получи се голям театър с тоя годеж, но какво можеше да направи? Късметлия си беше. Не му се наложи да избира между Мей и Мардел, и слава Богу. Всичко стана от самосебе си, както предрече Поп. За човек с неговия занаят обаче той изпусна възможността да направи удар чрез брака си. Можеше да се ожени за една Прици. Можеше да бъде неотделима част от по-тесния кръг на семейство Прици. Децата му можеха да бъдат от семейство Прици, с цялото влияние и власт, които би им донесъл този брак. Но с това бе свършено и въпреки че сега той се надсмиваше над себе си, и се поздравяваше за правилния избор да се ожени за жената, която най-много се нуждае от него. Когато слезеше от самолета и погледнеше Марти Померанц, веднага щеше да отгатне какво е станало е Мардел. Сърцето му спря да бие, когато помисли за това. Тя го обичаше толкова много, но като не получи никаква вест от него в продължение на дванадесет дена, което при нейната самотност и липса на опора е равно на три живота, сигурно е решила, че го е загубила и се е самоубила.
Той вдигна ръце и закри лицето си. Направи усилие да не изкрещи от мъка и отчаяние.
— Добре ли сте, господин Марино? — попита стюардесата.
Самолетът кацна на „Ла Гуардиа“ в седем и десет сутринта. Марти Померанц го чакаше. Не беше предупредил Поп, че пристига. Ставаше дума за Мардел, а не за работа.
Свалиха Чарли и количката на асфалта и го закараха в залата за пристигащи на летището.
Марти се бе изправил като собственик на погребално бюро. Чарли разбра всичко. Нямаше нужда Марти да говори. Мардел беше се самоубила. Всичко е свършено. Нямаше я вече и нищо не можеше да я върне. Решила е, че я е изоставил, че никога няма да се върне и е сложила край на живота си.
— Е, Марти, — каза той със задавен глас. — Давай направо.
— Божичко, Чарли, ти наистина си развалина. Нямах представа.
— Остави това сега, какво става с Мардел, за бога? Разби ли вратата?
— Да.
— И я намери да лежи там?
— Тя не беше там, Чарли. През цялото време, докато на нас ни се късаха сърцата заради нея, тя дори не е била в апартамента.
— Какво? — Той не можа да повярва на ушите си.
— Намерих писмото на кухненската маса. Адресирано е до теб. — Марти извади плик от страничния джоб на палтото си и го подаде на Чарли. Чарли го погледна мълчаливо. Никога не беше изпитвал така пълно чувство на огромно облекчение. Тя беше жива. Нямаше значение къде е, но беше добре и знаеше, че вътре в писмото пишеше, че тя смъква въжето от шията му. Той беше постъпил справедливо с Мардел и сега тя постъпваше честно с него. Двете най-забележителни жени в неговия живот бяха постъпили справедливо, защото го обичаха. Знаеше го. Писмото сигурно започваше както обикновено със „Скъпи Джон…“ и нещата щяха да се уредят. Всичко беше си дошло на място. Той беше излязъл свободен! Не беше възможно да къса повече сърцата на две жени.
Като натъпка писмото в джоба на палтото си, погледна към Марти, който очакваше да го кастрят за лошата новина. Чарли протегна ръка и го потупа по ръкава, за да му покаже, че всичко е наред и не обвинява никого. Усмихна му се вяло и подкара количката си към таксиметровата колонка, като си тананикаше „Ах, тези глупости“. Марти го настигна:
— Имам лимузина за тебе, Чарли.
Лимузината закара Чарли до плажа. Шофьорът го свали заедно с количката от колата. Чарли му даде двадесет долара, после вкара количката в асансьора и се качи на своя етаж. Влезе в апартамента си и без да сваля палтото, вълнената шапка и шала си, излезе с количката на терасата, като се стараеше да се отпусне преди да отвори писмото на Мардел.
