Малкълм вдигна поглед. Заслуша се внимателно. Анжелик му бе казала, че ще се отбие при него, но ако е заспал, няма да го безпокои. Или ако е изморена, ще си легне веднага, тихо като мишка, и ще го види на сутринта.
— Не се безпокой, скъпа — бе й казал учтиво. — Забавлявай се, ще те видя на закуска. Наспи се добре и знай, че те обичам.
— И аз те обичам,
Книгата остана в скута му. Той с усилие седна, спусна краката си от двете страни на леглото. Дотук беше поносимо. Но не и изправянето. Да се изправи му беше трудно. Сърцето му биеше, чувстваше се задъхан и си легна. „Все пак малко по-добре от вчера. Утре ще се опитам отново, три пъти. Може би ще успея. Искам да остана при нея. Господи, помогни ми. Трябва да го направя.“
Когато се почувства по-добре, той почете още малко от книгата, но историята сега не го погълна както преди, мисълта му бродеше, смесваше разказа с нея, как ще я убият, и трупове, и той се втурва да я защити, следващите видения ставаха по-еротични.
Най-сетне той остави книгата настрана, отбеляза докъде е стигнал с лист, който тя му бе откъснала от дневника си. „Чудно, за какво ли пише в него, след като е най-трудолюбивият човек, когото познавам! Дали пише за себе си и за мен? За мен и за себе си?“
„Много съм изморен сега.“ Ръката му посегна към лампата да намали фитила, после спря. Малката винена чаша с приспивателното. Пръстите му трепереха.
„Бабкот е прав, не се нуждая от него повече.“
Той уверено загаси светлината и затвори очи. Молеше се за нея и своето семейство, за майка си, която да ги благослови, и накрая за себе си. „О, Господи, помогни ми да се оправя — боя се, много се боя.“
Но сънят не идваше. Въртеше се и се опитваше да си намери по-удобно местенце. Спомняше си Токайдо и Кентърбъри. Полузаспалото му съзнание се носеше около мрачния сюжет на книгата. Как ли ще свърши? Добавяше всякакви картини. И още, и още. Някои бяха лоши, други красиви, някои съвсем живи.
Времето минаваше, още час или минути, и после той изпи екстракта и се отпусна доволен, знаеше, че скоро ще се понесе в сънищата; с ръката й върху неговата, с ръката му върху нейната, после върху гърдите й и навсякъде, нейната също толкова позната, също толкова желана, и не само ръката.
Точно след изгрев Анжелик стана от леглото и седна на тоалетката в нишата на прозорците; гледаха към Хай стрийт и пристанището. Беше малко изморена. В заключеното чекмедже лежеше дневникът й, подвързан в матова червена кожа и също заключен. Измъкна ключето от скривалището, отключи, после потопи перодръжката и се зае да пише в него, да споделя като с приятел — дневникът през тези дни беше единственият й приятел, единственият, с който се чувстваше в безопасност.
