„Пресвета Дево, дай ми сила! — помисли си тя. — А има и още нещо. Опитвам се да не се тревожа, но полудявам. Денят приближава. Тогава ще се отърва от ужаса, но не и от недоимъка.“
Отново започна да пише:
„Толкова е трудно да останеш насаме в къщата на Струан, колкото и да е уютно и приятно, но пък в Колонията е ужасно. Няма фризьор, нито дамски шивач (макар да имам китайски шивач, много умел в прекопирването на дрехи), нито шапкар, още не съм ходила при обущар, няма къде да идеш, нито какво да правиш — о, колко съм далеч от Париж, но как мога сега да живея там? Ще се премести ли там Малкълм, когато се оженим? Никога. А ако не се оженим… как ще мога да платя билета си за вкъщи? Как? Питам се хиляда пъти без отговор.“
Погледът й се откъсна от листа и се насочи към прозореца и корабите в залива. „Иска ми се да съм на един от тях, да си отивам у дома, иска ми се никога да не бях идвала тук. Мразя това място… какво, ако… ако Малкълм не се ожени за мен, ще трябва да се оженя за някой друг, но нямам никаква зестра, нищо. О, Боже, не това очаквах. И да успея да си ида вкъщи, пак няма да намеря пари, а горките ми леля и чичо са разорени. Колет също не може да ми даде на заем, а не познавам никой богат или известен, за когото да се омъжа, или достатъчно издигнат в обществото, че да му стана осигурена метреса. Мога да стана актриса, но е крайно необходимо да си имам покровител, който да подкупва театралните директори и драматурзите и да плаща за всички дрехи, бижута, карети и за разкошен дом за соарета — разбира се, трябва да спя с покровителя си, когато на него, а не на мен ми се иска, докато стана достатъчно богата и много известна, а за това е нужно време, нямам нито връзки, нито приятели, които да ги имат. О, Боже, толкова съм объркана. Май ще заплача отново…“
