— Първото е разбираемо, второто не е точно, макар че е много лесно, много… много лесно и много опасно, ако повярваш в него. Китайците могат да „се самоуморят“, дотолкова да мислят за смъртта, че да умрат, макар да пращят от здраве. Виждал съм го.
— Господи, не искам да умра, имам всичко, за което да живея. Искам да живея и да се оправя толкова много, че не мога да го изкажа. Но всяка нощ и всеки ден по някое време ме удря тази мисъл… удря ме като физически удар.
— Какви лекарства взимаш?
— Само малко екстракт от опиум, за да ми помогне да заспя. Болката е ужасна и се чувствам зле.
— Всяка нощ ли?
— Да. — Струан добави полуизвинително: — Бабкот иска да го спра, казва, че трябва да го спра.
— Опита ли се?
— Да.
— Но не си спрял?
— Не, не още. Моята… моята воля, изглежда, ми изневерява.
— Това е един от проблемите с опиата. Колкото и ценно и приятно да е — усмихна се лекарят. — Парацелс е дал името на това лекарство. Чувал ли си за Парацелс?
— Не.
— Аз също — отвърна засмяно Хоуг. — Както и да е, ние прехвърлихме името върху тази тинктура от опиум. Жалко, че се получава пристрастяване към него. Но ти си наясно.
— Да.
— Можем да те измъкнем от влиянието му, това не е проблем.
— Проблем е, зная, че е и че не одобряваш нашата търговия с опиати.
Хоуг се усмихна отново:
— Радвам се, че сам го заявяваш. Значи и ти не я одобряваш, както и това, което китайската търговия прави, но си изцяло притиснат? А сега — никаква икономика, никаква политика, Малкълм. Следващото нещо: г-ца Ришо?
Струан усети, че кръвта нахлу в главата му.
— И ти ли, по дяволите, чуй веднъж и завинаги, каквото и да казва майка ми, достатъчно съм голям, за да преценявам желанията си и да правя каквото искам! Ясно ли е?
Хоуг се усмихна любезно:
— Аз съм твой лекар, Малкълм, а не майка. А съм приятел. Предал ли съм те някога досега или някого от семейството ти?
С видимо усилие Струан потисна гнева си, ала още не можеше да успокои сърцето си.
— Съжалявам, съжалявам, но аз… — сви безпомощно рамене. — Съжалявам.
— Не е необходимо. Не се опитвам да се меся в личния ти живот. Твоето здраве зависи от много неща. Излиза, че основният фактор е тя. Питам те от медицинска гледна точка — не по семейни причини. И тъй, г-ца Анжелик Ришо?
Струан искаше гласът му да звучи мъжествено и спокойно, ала не сдържа раздразнението си и избухна:
— Искам да се оженя за нея и това, че лежа тук така, лежа тук безпомощен, ме подлудява. За Бога, не мога дори да стана от леглото, не мога да се изпикая или… не мога да направя нищо, да пия или да ям, или каквото и да било, без да ме боли дяволски. Ще се побъркам и колкото и да се опитвам, изглежда, не се подобрявам… — Той продължи да говори надуто, докато се измори. Хоуг само слушаше. Накрая Струан млъкна. Измърмори още някакво извинение.
— Мога ли да те прегледам?
— Да… да, разбира се.
Хоуг го прегледа с голямо внимание, сложи ухо на гърдите му, за да чуе сърцето, погледна в устата му, премери му пулса, надникна в раната и я помириса. Пръстите му опипаха корема — търсеше органите отдолу, степента на поражението:
— Не боли ли така… а така… по-добре ли е тук? И най-лекото докосване караше Малкълм да стене.
След малко Хоуг спря.
Струан наруши тишината:
— Е, как е?
— Бабкот е свършил доста добра работа с тази рана; тя може да убие всеки човек. — Думите на Хоуг бяха премерени и пълни с увереност. — Сега ще направим един опит. — Той внимателно хвана краката на Струан и му помогна да седне отстрани на леглото. После го прегърна, пое част от тежестта му и му помогна да се изправи. — Внимателно!
Струан не можеше да стои изправен сам, но се впечатли, че се е изправил, и това го окуражи. След миг или два Хоуг го настани на леглото. Сърцето на Струан биеше до пръсване от болката, но иначе беше много доволен.
— Благодаря.
Лекарят седна във фотьойла и си пое дъх. После рече:
— Сега ще те оставя сам, трябва да се наредя. Искам да си починеш. След като се видя с Бабкот, ще се върна. Може да дойдем и двамата. Тогава ще поговорим. Става ли?
— Да… И… благодаря, Роналд.
Вместо отговор Хоуг само го потупа по ръката, взе си чантата и излезе.
Щом остана сам, сълзите потекоха по бузите му и тези щастливи сълзи го приспаха. Когато се събуди, се почувства отпочинал, за първи път освежен и лежеше, без да помръдва, радостен, че се е изправил — с чужда помощ, но стана на крака, — правеше го за първи път, а сега имаше и съюзник.
Оттам, където лежеше, леко обърнат на лявата си страна, можеше да гледа през прозореца към морето. Той обичаше и мразеше морето, никога не му беше лесно с него, страхуваше се от него, защото беше неуправляемо и непредсказуемо, както през слънчевия ден, когато близнаците и боцманът загребаха навътре, дойде вълна, преобърна лодката и течението ги отнесе, всичките бяха плувци, близнаците плуваха като риби, но морето пощади само матроса. Шокът го съсипа й едва не уби баща му. Майка му изпадна в нещо като кома наяве и все повтаряше:
— Такава е Божията воля. Ние трябва да продължим.
