Анжелик спря да пише, сълзите й пак рукнаха. Една капна върху страницата. Девойката изтри очите си, сръбна малко вода от чашата, после продължи:
„Днес ще говоря с него. Трябва да го направя днес. Хубаво е, че британският флагман се върна невредим в пристанището преди няколко дни за радост на всички (ние наистина сме беззащитни без военните кораби). Беше обстрелван и с повредена мачта, по другите плавателни съдове го следваха с изключение на парната фрегата с 20 оръдия, наречена «Зефир», с повече от двеста души на борда. Може би тя е на сигурно място, надявам се да е така. Вестникът пише, че петдесет и трима матроси и двама офицери са загинали в бурята, в тайфуна.
Това беше най-страшната буря в живота ми. Бях ужасена. Мислех, че цялата сграда ще бъде отнесена, а тя е солидна като Джейми Макфей. Много от постройките изчезнаха, избухнаха и пожари. Фрегатата «Пърл» бе повредена, също остана без мачта. Вчера пристигна бележка от капитан Марлоу: «Току-що чух, че сте болна, и ви изпращам най-дълбоки и искрени пожелания», и т.н. Не мисля, че го харесвам, твърде е надменен, макар униформата да го прави много чаровен и да подчертава неговата мъжественост — тесните панталони допринасят затова точно както ние се обличаме, за да покажем гърдите си, талията си и глезените си. Снощи пристигна и друго писмо — от Сетри Палидар, второто от него, пожелания и т.н.
Мисля, че ги мразя и двамата. Всеки път, щом си помисля за тях, си спомням проклетата Канагава и че те не изпълниха задължението си да ме защитят. Филип Тайърър е все още в Легацията в Йедо, но Джейми каза, че чул, че Филип ще се върне утре или вдругиден. Чудесно е, защото, като се върне, имам план да…“
Смътен тътен от оръдие я накара да скочи и да се взре към пристанището. Беше сигналното оръдие. Далеч в морето последва отговор. А откъм хоризонта се видя издайническият пушек на пристигащия пощенски кораб.
Джейми Макфей държеше куфарче, натъпкано с поща, и водеше един непознат по парадното стълбище пред сградата на Струан. Слънчевата светлина проникваше през високите и елегантни стъклени прозорци. И двамата бяха облечени с вълнени рединготи и цилиндри, макар денят да бе топъл, и непознатият носеше куфарче в ръката си. Беше тантурест, с брада, грозен и на около петдесет, с една глава по-нисък от Джейми, макар да бе по-едър в раменете; кичур дълга сива коса стърчеше изпод цилиндъра. Те продължиха по коридора. Макфей почука леко:
— Тай-пан?
— Влез, Джейми, вратата е отворена. — Струан зяпна мъжа. После веднага попита: — Майка ми на борда ли е, д-р Хоуг?
— Не, Малкълм. — Д-р Роналд Хоуг видя внезапното облекчение, изписано по лицето на Малкълм, малко се натъжи, макар да го разбираше. Тес Струан беше безпрекословна в своята присъда за „чуждестранната безсрамница“, беше сигурна, че оная върти сина й на малкия си пръст. Като скри загрижеността си от вида на Малкълм, лекарят остави цилиндъра си до чантата на бюрото. — Тя ме помоли да те видя — гласът му беше дълбок и любезен, — за да разбера дали мога да направя нещо за теб и да те придружа до вкъщи, ако имаш нужда от придружител. — Повече от петнайсет години той беше домашният лекар на семейство Струан в Хонконг и бе изродил последните му четирима братя и сестри. — Как си?
— Аз съм… д-р Бабкот се грижи за мен. Аз съм… аз съм добре. Благодаря, че дойде, приятно ми е да те видя.
