— Толкова съжалявам, но шоя Риоши, селският старейшина, моли да види теб и твоята гостенка.
Райко вдигна вежда.
— Моята гостенка?
— Да, господарке.
Мейкин се намръщи.
— Той обикновено поздравява ли посетителите?
— Само най-важните, а ти несъмнено си такава, твоето присъствие е чест за всички нас. Сигурно са му казали за пристигането ти. Мрежата му от съгледвачи се разпростира надалеч, Мейкин-чан, на него напълно можем да се доверим. А освен това той оглавява Гиокояма в Йокохама. Да го приемем ли?
— Да, но само за момент. Ще се престоря, че ме боли глава, та да си побъбрим, докато дойде време да вечеряме.
— Момиче — нареди Райко, — доведи тук шоя, но първо кажи на прислужничките да донесат пресен чай и горещо саке и да раздигат тези чаши и да скрият коняка. Мейкин-чан, ако разбере, че си имам такъв извор, ще се превърне във всекидневна напаст!
Момичетата бързо изпълниха разпорежданията й, раздигаха и почистиха масата, а те пречистиха дъха си с билки, преди шоя да бъде поканен.
— Моля да ме извините, госпожи — рече той с тревога, коленичи и се поклони. Жените му отвърнаха на поклона. — Моля да извините лошите ми обноски, дето идвам без уговорена среща, но исках да се поклоня пред такава височайша особа и да я приветствам в моето село.
И двете се изненадаха, че изглежда толкова строг, тъй като случаят не го изискваше чак дотам. Мейкин не го бе срещала по-рано, но чиновникът в нейната Гиокояма й бе споменал за него, че е почтен човек, така че му отговори учтиво и възторжено, доколкото подхождаше на бележита особа от най-големия град в света. Поздрави го за състоянието на Йошивара и за малкото, което бе видяла от селото му.
— Ти си човек с добро име, шоя.
— Благодаря, благодаря.
— Чай или саке? — попита Райко.
Той се подвоуми, заговори, но замълча. Настроението в стаята се промени. Райко се обади в настъпилата тишина:
— Моля да ме извиниш, шоя, но какво има?
— Толкова съжалявам… — Той се обърна към Мейкин. — Толкова съжалявам, госпожо, ти си една от най-ценените клиенти за нас. Аз… аз… — разтреперан бръкна в ръкава си и й подаде къс хартия. Мейкин му хвърли бегъл поглед.
— Какво е това? Какво пише? Не мога да чета толкова ситно.
— Съобщението… дойде с пощенски гълъб. — Шоя се опита да продължи, не успя, сковано посочи листа.
Изненадана, Райко го пое и го доближи до лампата. Втренчи се в ситния почерк. Пребледня, олюля се, едва не припадна и се свлече на колене.
Гласеше следното: „Опитът за убийство на господаря Йоши призори в село Хамамацу не успя. Убиецът шиши заклан от него. Дамата Койко също загинала в схватката. Предай на къщата на Глицинията нашата дълбока скръб. Допълнителни сведения, щом стане възможно.“
Наму Амида Буцу…
Мейкин бе прежълтяла.
— Койко мъртва?
— Сигурно е грешка — изтерзана извика Райко. — Сигурно! Койко мъртва? Кога е станало? Няма дата! Шоя, как ти… Това е лъжа, лъжа…
— Толкова съжалявам, датата е зашифрована най-горе — измърмори той. — Случило се е вчера призори. На попътната спирка Хамамацу на Токайдо. Няма никаква грешка. О, не, толкова съжалявам.
—
Мейкин я погледна безсмислено, по страните й се стичаха сълзи. И припадна.
— Прислужнички!
Те влязоха тичешком и донесоха уханни соли и студени кърпи и се погрижиха за нея и Райко, докато тя се опитваше да се съвземе и да разбере доколко я засягаше новината. За първи път не бе сигурна дали може все още да разчита на Мейкин, или тя се е превърнала в опасност, която би следвало да се избягва.
Шоя стоеше неподвижно на колене. Беше необходимо да се преструва на изплашен и ужасен, задето е донесъл лошата вест, но той се радваше, че е жив и е свидетел на тези удивителни случки.
Той не им бе дал втория къс от писмото. Бе лично до него, зашифровано и гласеше: „Нападателят беше Сумомо. Койко сметна, че е била въвлечена в заговор, бе ранена с шурикен и обезглавена от Йоши. Приготви се да закриеш сметките на Мейкин. Избягвай да споменаваш за Сумомо. Пази Хирага като национално богатство, неговите сведения са безценни. Притисни го за още, семейството му получи нов заем, както се уговорихме. Спешно молим за военните планове на гай-джин, колкото и да струват.“
Щом получи съобщението, шоя провери в счетоводните си книги сметките на Мейкин, които неговият клон й дължеше, макар да ги знаеше наизуст до една стотна от бронзовата монета. Нямаше причини за безпокойство дори Йоши да я изпратеше на оня свят, или пък ако се измъкнеше от капана, за банката все едно щеше да има печалба. Ако не успееше, друга мама-сан щеше да заеме мястото й — щяха да използват остатъка от богатството, за да подпомогнат новата. Гиокояма бе монополизирала цялото банково дело в Йошивара — един огромен и постоянен извор за печалба.
Каква ирония на съдбата — помисли си шоя, чудейки се как щяха да постъпят двете жени, ако разберат причината за непобедимото влияние на Гиокояма. Една от най-недостъпните тайни на
