Галапагос полностью

Крус бил вън на палубата за слънчеви бани и неволно вперил поглед в единствения плавателен съд, който се виждал — колумбийския товарен кораб „Сан Матео“, отдавна закотвен в устието. Крус бил набит, плешив мъж, горе-долу на възрастта на капитана, и бил направил с други кораби петдесет курса до островите и обратно. Той също така ръководил екипажа, докарал „Баиа де Дарвин“ от Малмьо. Ръководил и оборудването на кораба в Гуаякил, докато определеният за капитан Адолф фон Клайст обикалял Щатите с рекламна цел. Крус бил натъпкал големия си мозък със съвършени познания за всяка част на кораба — от мощните дизелови мотори в трюма до машинката за трошене на лед в бара на главния салон. Нещо повече, той знаел силата и слабостта на всеки член от екипажа, бил заслужил всеобщо уважение.

Това бил истинският капитан, който всъщност щял да управлява кораба, докато Адолф фон Клайст, който сега се плискал и пеел под душа, щял да очарова пътниците на вечеря, и след това да танцува поред с всички дами.

Крус изобщо не проявявал интерес към онова, което виждал — „Сан Матео“ и големия сал от сплетени растения, насъбрали се около котвените въжета. Ръждясалото корабче станало вече част от пейзажа, все едно, че било бездушна скала. Сега обаче Крус забелязал малък танкер, спрял до „Сан Матео“, и зареждащ го с дизелово гориво така, както крава храни телето си. Горивото се източвало през гъвкав маркуч. За мотора на „Сан Матео“ това било майчино мляко.

Случило се така, че собствениците на „Сан Матео“ получили голяма сума в щатски долари в замяна на колумбийски кокаин, и внесли контрабанда парите в Еквадор, където закупили не само дизелово гориво, но и най-скъпоценната от всички стоки: храна, горивото за човешките същества. Значи в известна степен все още имало международна търговия.

Крус не се заел да гадае какви са подробностите около корупцията, осигурила на „Сан Матео“ гориво и храна, но той бил размишлявал върху корупцията като цяло и знаел: човекът, притежаващ свободен капитал, независимо дали го заслужава, или не, може да се снабди с всичко, което пожелае. Такъв бил капитанът под душа, за разлика от Крус. Мъчително събираните цял живот спестявания на Крус, всичките в еквадорската валута сукре, се били превърнали в боклук.

Той завидял на въодушевлението, изпитвано от моряците на „Сан Матео“, които сега щели да се прибират у дома. Откакто се събудил призори, Крус сериозно се замислил дали да не си отиде у дома. Жена му била бременна, имал и единайсет деца, живеели в хубава къща край летището, обаче всички се страхували. Несъмнено имали нужда от него, но досега Крус не можел да си представи как е възможно да не изпълни дълга си и да напусне кораба по каквито и да е причини — това му се струвало един вид самоубийство, заличаване на всичко, будещо възхищение относно личността и репутацията му.

Сега обаче той решил независимо от всичко да напусне „Баиа де Дарвин“. Потупал парапета на палубата и казал тихо на испански: „Моите почитания, шведска принцесо! Ще си спомням за тебе!“

Неговият случай много напомня за Хесус Ортис, който прекъснал телефонната връзка на „Елдорадо“. До последния миг неговият голям мозък скрил от душата му своето заключение: че най-после е време за противообществени действия.

Така Адолф фон Клайст трябвало изцяло да поеме управлението, макар че в мореплаването бил невежа и не правел разлика между дрейф и драйфане, не знаел нищо за Галапагоските острови, нито как функционира и се поддържа кораб с такива размери.

Комбинацията между некомпетентността на капитана и решението на Ернандо Крус да се притече на помощ на собствената си плът и кръв на онова време може да е изглеждала пошла комедия, но за сегашното човечество тя има неоценимо значение. Толкова за съждението какво се смята за комедия, и какво — за сериозна драма.

Ако „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ беше протекло според предварителния план, разделението на задълженията между капитана и първия му помощник щяло да е типично, както ставало в управлението на много организации, преди милион години: представителният ръководител се занимавал със светски глупости, докато така нареченият заместник се натоварвал с отговорността да проучи същността на работата и фактическото положение.

Обикновено и при най-добре управляваните държави на върха имало такава двойка, съществуваща в симбиоза. Когато си мисля за самоубийствените грешки, правени в по-стари времена от народите, осъзнавам, че онези общества са се опитвали да минат само с Адолф фон Клайст на върха, без Ернандо Крус. Твърде късно оцелелите членове на такъв народ, изпълзели от развалините на собствените си творения, схващали, че по време на агонията, която сами си докарали, на върха не е имало човек, който да е наясно със същността на работата и фактическото положение.