Галапагос полностью

В Дарвинов смисъл ракетата, нанесла удар по летището, била много по-ефективна от втората, улучила „Сан Матео“. Тя убила хиляди хора, птици, кучета, котки, плъхове, мишки и така нататък, които иначе биха продължили рода си.

Взривът в тресавищата убил само четиринайсетчленния екипаж, около петстотин плъха, намиращи се на кораба, известен брой раци, риби и така нататък.

Обаче в най-голяма степен това било неуспешно нападение върху най-последните брънки от хранителната верига — стотиците милиарди микроорганизми, които заедно с екскрементите си и телата на своите прадеди съставлявали тора на тресавищата. Експлозията не ги разтревожила много, понеже не били чак толкова чувствителни към внезапното начало и внезапния край. Те също така не били в състояние да се самоубият по начина, замислен от седналия зад кормилото на автобуса *Зигфрид фон Клайст — с внезапно спиране.

Микроорганизмите просто били преместени от една среда в друга. Полетели във въздуха, понесли със себе си част от старата среда и после паднали с плисък. Вследствие на взрива много от тях дори увеличили благополучието си, понеже си направили пир с каквото било останало от кравата, плъховете, екипажа и другите по-висши форми на живот.

Както казвал „Мандаракс“:

Детонацията на дагонита, глаковия син, пряк потомък на благородния динамит на Нобел, предизвикал в устието приливна вълна, достигнала шестметрова височина, когато помела автобуса от вълнолома и удавила *Зигфрид фон Клайст, който бездруго искал да умре.

По-важното обаче е, че вълната скъсала бялата найлонова пъпна връв, свързваща бъдещето на човечеството с материка.

Вълната отнесла „Баиа де Дарвин“ на километър нагоре по течението, после нежно го оставила върху един тинест бряг в плитчините. Корабът бил вече осветен не само от луната, но и от болезнените, многоцветни огньове, бушуващи навсякъде из Гуаякил.

Капитанът стигнал до мостика и пуснал моторите близнаци, скрити долу в тъмното. Включил и двойните витла, така че корабът се измъкнал от тинестия бряг. И вече бил свободен.

Капитанът го насочил надолу по течението, към открития океан.

Както казвал „Мандаракс“:

А „Баиа де Дарвин“ не бил обикновен кораб. Що се отнася до човечеството, той представлявал новия Ноев ковчег.

А после имаше един нов, бял, моторен кораб — без карти, компаси и осветление, той все пак пореше с максималната си скорост студения, дълбок океан. По мнението на човечеството „Баиа де Дарвин“ вече не съществуваше. По мнението на човечеството не „Сан Матео“, а той беше разпердушинен.

„Баиа де Дарвин“ стана кораб призрак, плаващ далече от сушата, понесъл гените на капитана и на седмица от десетте си пътници на запад, към приключение, продължило един милион години.

Аз пък бях призракът на кораба призрак. Син съм на съчиняващ научнофантастични романи писател с голям мозък, на име Килгор Траут.

Дезертирах от американската морска пехота.

Получих политическо убежище, а после и поданство в Швеция, където станах оксиженист в доковете на Малмьо. Един ден, докато работех в трюма на „Баиа де Дарвин“, бях безболезнено обезглавен от падащ лист ламарина, и по онова време отказах да прекрача в синия тунел, водещ към Отвъдния свят.

Винаги съм бил способен да се материализирам, но го направих само веднъж, още в началото на играта — за няколко мига сред мокротата на бушуващата буря, с която моят кораб се срещна в северния Атлантик при пътуването си от Малмьо за Гуаякил. Появих се върху наблюдателницата на марса и един швед, член на временния екипаж, ме видя. Той изглежда доста беше пийнал. Обезглавеното ми тяло стоеше, обърнато към кърмата, ръцете ми бяха вдигнати. В ръце държах отрязаната си глава, сякаш бе баскетболна топка.

Затова бях невидим, когато стоях редом с капитан Адолф фон Клайст на мостика на „Баиа де Дарвин“, докато чакахме да свърши първата нощ в океана след прибързаното ни заминаване от Гуаякил. Капитанът не мигна и вече бе трезвен, но го мъчеше ужасно главоболие, което той описа на Мери Хепбърн, като „златен тирбушон между очите ми“.

Той притежаваше и други сувенири от унизителния вечерен гуляй: натъртвания и ожулвания от няколкото падания при опитите му да се качи върху автобуса. Никога не би се напил, ако знаеше, че ще го връхлетят отговорности. Вече го беше обяснил на Мери, която също не спа, защото се грижеше за *Джеймс Уейт на палубата недалече от офицерските каюти.