Ума поклати глава. Точно в този момент дойде и келнерката (всъщност беше същата жена, при която се регистрирахме). Не каза нищо, само сложи ръка на хълбок и ме загледа така, сякаш й губя времето.
— Да? — попитах я.
— Обикновена закуска или овесени ядки с мляко?
Хвърлих едно око на остатъците в чинията на Шобан. Гледката не бе от най-красивите.
— Това ли е обикновената закуска? — поинтересувах се.
— Да.
— Овесени ядки с мляко, ако обичате.
Жената посочи масата в ъгъла и се фръцна. На масата имаше кана, пълна до половината с мляко, кутии с различни видове овесени ядки и купчинка нащърбени купички.
— Може ли и кафе? — провикнах се след лелката.
Без дори да спира, тя посочи втора маса при срещуположната стена.
— Божичко, дано само не очаква и бакшиш — промърморих аз.
— Никой в тази пиклива страна не очаква бакшиш — отбеляза Шобан. — И там е целият проблем.
Почувствах се мъничко по-добре след овесените ядки — купете си здраве и така нататък! — но и след четири чаши кафе пак ми се спеше. Ала нямаше за кога да лягам: Ума настоя да сме си съберели багажа и да сме тръгвали. Наложи се да чакаме още половин час Паху, който се появи ни лук ял, ни лук мирисал — пет пари не даваше, че нервничим. Шобан ми се нахвърли, задето докато сме висели, не съм му прибрал багажа, но аз най-категорично отказах и да припаря до него. Ирландката се качи в стаята — сама да свърши тази работа, след минута-две обаче се върна.
— Извинявай — рече Шобан. Само как не припаднах от изненада. Тя поклати глава. — Май ще се окаже, че не си съвсем тъп.
За късмет Паху пътуваше почти без багаж, та десет минути, след като той се върна в хотела, сметката вече бе платена и ние бяхме на път. Отново ме натикаха отзад заедно с дребосъка, сега обаче той вече не ми се струваше чак толкова смрадлив. Или — не дай си боже — бях викнал. Аха да предположа дори, че се е изкъпал, но видях, че косата му пак си е сплъстена и прилича на страхотиите, увиснали по плета при замъка на кръволока Дракула. Паху се сви на кравай в ъгълчето и пак заспа. И този път захърка, но слава богу, не се чуваше чак толкова силно: хъркането му бе заглушено от двигателя на автомобилчето и ръмженето на диджеридуто.
Тръгнахме да излизаме от Кентърбъри, но не по главното шосе, а по страничните улички и пресечки. Пъплехме като костенурка, мен обаче ме домързя да го правя на въпрос. Благодарение на отворените прозорци, на топлото слънчице и на Паху, който беше кротнал, влязох криво-ляво в ритъма на пътуването. Дори гадното ми настроение започна малко по малко да се изпарява, макар че бе едва девет и половина сутринта. Бяхме пътували половин час, когато се сетих, че не знам къде отиваме.
— И сега какво? — поинтересувах се аз.
— Отиваме на запад — каза през рамо Ума.
Четеше сутрешния вестник. Опитам ли се да чета в кола, и веднага ми се повдига. Дори сега, докато я гледах как чете, ми се придрайфа.
— До точно в Корнуол, в градче на име Тинтаджъл. Там се намира второто основно средоточие на лей-линии, което трябва да посетим.
— Върхът! А после?
— Шотландия, ако всичко върви по план. Градче на име Дуорфай Стейн съвсем на север. Но да не изпреварваме събитията, Марти. Това не е шега работа.
— Далеч ли е този Тинтаджъл?
Ума погледна Шобан.
— Четиристотин и осемдесет километра?
Ирландката вдигна рамене.
— Горе-долу толкова. Няма добър пряк път, затова вероятно ще се клатушкаме цели шест часа с тази купчина старо желязо. Сигурно ще искаш и да спираме, нали?
— Да.
— Не бързаме за никъде, важното е да стигнем преди мръкнало. Наслаждавай се на гледките, Марти. Тук ще видиш нещо, които повечето туристи в Англия нямат възможност да разгледат. Имаш възможност да се запознаеш със страната такава каквато е.
— Късметлийче момче съм си — смотолевих аз.
Ума ми се свъси в огледалото за обратно виждане и пак се зачете във вестника.
Е, може би още бях вкиснат, не знам.
Накрая все пак успях да задрема на задната седалка. Оглушителното стържене в двигателя на малката бричка и това, че тя сякаш нямаше амортисьори и се тресяхме като кораб в бурно море, също действаха по свой си начин приспивно. Събудих се чак когато спряхме и смаян видях, че съм спал близо два часа. И слава богу, не съм сънувал кошмари.
— Какво става? — попитах през прозявка.
Шобан и Паху вече бяха слезли от колата да се поразтъпчат.
— Обяд! — оповести Ума.
Посочи ресторантчето от другата страна на пътя. Върху табелата имаше изненадващо красива и подробна рисунка на тъжна старица, притиснала до гърдите си празна рамка за снимки. Ресторантът се казваше „Неудържаното обещание“.
— Страхотно — казах аз. — Ще си поръчам една сърцераздирателна супа.
— Провинциалните ресторанти често пъти са много добри, Марти. Ще видиш.
