Отново бяхме поели на път. Индийката бе преотстъпила мястото на мъртвеца на Паху, за да седне с мен на задната седалка. В началото Шобан се намуси, но още щом потеглихме, Паху пак се сви на кравай и откърти. Шобан си тананикаше, както въртеше волана.
— Бях председателка на местния клуб на почитателите на Едгар Бюканън. Умирам си за него. — Зяпнах от изненада. — Шегувам се, Марти.
— Нали не сте написали сценарий, който се опитвате да пробутате? В смисъл, че не ме разкарвате нагоре-надолу колкото да ви се хвана на въдицата и да ви намеря продуцент?
Ума прихна. Смееше се като дете, с цяло гърло.
— Не. Нямаме сценарий. Въпреки че имам научна степен по кинознание, защитила съм я в Лондонската политехника. Това обаче беше много отдавна, в съвсем друг живот.
— Гледала ли си БУНТ? — попитах я аз.
— Боза! — излая Шобан, както си тананикаше.
— Не е от най-големите ти шедьоври — заприглася и Ума.
— А „Пилците се броят наесен“?
— Филм на Алън Смити.
— Браво, госпожице Всезнайке с научна степен по кинознание. А какво ще кажеш за „Убийство на плажа“?
— Виж, този не съм го гледала. Но сигурно ми е провървяло.
— Сто на сто. Делата, в които като творец влагаш душа и сърце, никога не са оценявани по достойнство приживе. — Макар че, доколкото знам, филмът се ползва с голяма популярност по цицестия канал.
— Водил си твърде интересен живот.
— Древно китайско проклятие. Като свинско с кисело-сладък сос.
— Случва ли ти се да приемаш нещо на сериозно, Марти?
Поех си дълбоко въздух и изпъшках.
— Само когато нямам друг избор. Така е много по-сигурно.
— Виж ти! — отбеляза Ума.
Шобан продължаваше да кара нататък.
— Марти! Събуди се!
— Не-е! — простенах и отворих очи. — Какво?
След поредната спирка за кенеф и бензин отново съм заспал, а сега Ума ме тресеше за рамото. Този път те с Паху бяха седнали отзад и макар в началото Шобан да бълваше змии и гущери — мен ако питате, просто си придаваше важности — накрая склони да се возя до нея. Едва ли бях по-неприятен спътник от Паху — това просто бе невъзможно.
— Гледай напред — прошепна ирландката.
Тъкмо бяхме изкачили малко възвишение. В долината точно пред нас се възправяше Стоунхендж.
— Мале! — възкликнах най-чистосърдечно.
Ако не броим пункциите на гръбначния стълб, Стоунхендж е сред думите, които пробуждат у всекиго злокобна тръпка. Стоунхендж си е самото въплъщение на загадъчното и необяснимото, или простичко казано, на всичко шантаво. Той ни свързва с нашето минало, с част от нас като вид, която вероятно никога няма да проумеем.
Помня един ден на снимачната площадка на предпоследния филм в първата ми актьорска кариера. Беше филм на ужасите с мижав бюджет, разказ за призраци, където действието уж се развиваше в Англия, но всъщност си беше снимано в доброто старо царство, наречено кинопавилион. Хлапакът, който бе написал сценария и го поставяше, нямаше пари за прилична продукция, затова пък си беше
— А, не — отсече Кушинг. — За теб това може и да е купчина стар камънак, но за някои от нас той наистина значи много.
Сега, след като видях от билото на хълма каменния кръг, го разбрах.
Едно от любопитните неща за кръга е, че колкото повече се приближаваш, толкова по-малък ти се струва. Може да беше и от ъгъла, от който слизахме, но освен това докато лъкатушехме надолу по баира, Стоунхендж ми се видя и далеч не така внушителен. Кръгът е разположен току до главното шосе и всеки, който минава оттам, намалява скоростта, за да го позяпа, а доста от автомобилите отбиват от главния път и поемат към него.
Шобан подмина отбивката.
— Няма ли да спрем? — учудих се аз.
— Защо? — отвърна Паху.
— Искаш ли да спрем, Марти?
Извърнах се и загледах как кръгът изчезва зад нас. Стрелнах с очи Ума.
— А не трябва ли да спрем?
— Нямаме причина да се отбиваме. Скоро ще спрем, но на място недалеч от Удхендж.
— Удхендж ли? — изненадах се аз и пак се почувствах в небрано лозе. — Е, ще се задоволя и с това, макар че все едно не съм успял да вляза на прожекцията на филм, който съм искал да видя. Или съм получил някаква мижава утешителна награда в телевизионна игра…
Ума въздъхна и ме погледна. Каменният кръг вече не се виждаше.
— Стоунхендж е невероятно място — каза ми тя — и стига да разполагахме с повече време, щяхме да спрем, за да му се понаслаждаваш и да усетиш неговото чудо. Сега обаче имаме други цели и за тях Стоунхендж има същата стойност, както крайпътно кафене.
— С тази разлика, че в кафенето поне можеш да пийнеш чаша хубаво кафе — добави Шобан.
