Слязох от автомобила и последвах другите през пътя. Още влезли-невлезли, Ума и Паху хукнаха към тоалетната, а аз се настаних странично до Шобан на бара. Доколкото виждах, барманът не бе в див възторг, че ни вижда — то оставаше да е! — но единственият друг посетител беше беззъб дядка в мушама, който си мърмореше нещо в ъгъла. Виж, съдържателят се израдва, че ще ни прибере зелените парички. (Всъщност тук те са оранжеви и сини, но все тая, парите са си пари!)
Грабнах си халбата „Стела Артоа“ и един лист с менюто и избрах масата до прозореца. Шобан ме последва, но не седна. Изчака Ума и Паху да се върнат и също заситни към лесбийското стайче. Беше поръчала чай на Ума и горчива бира на Паху, а на себе си — минерална вода с лимон.
Паху вдигна халбата и огледа течността.
— Пил ли си си някога пикнята? — поинтересува се той.
Тъкмо бях отпил юнашка глътка от бирата и както би могло да се очаква, изпълних онова, което в Индустрията е известно като прецакан дубъл — поне така ми е казвал Луис Най. Успях все пак да се обърна, преди да блъвна бирата, която подмина на сантиметри Ума, но затова пък обля стъклото на витрината. Извърнах се към бармана, който, иска ли питане, бе видял всичко и ме изгледа кръвнишки. Избърсах халбата със салфетката, но бирата в никакъв случай не може да замести препарата за миене на прозорци. Проверявал съм. За късмет гледката и бездруго не бе от най-вълнуващите.
— Страшно съм ти благодарен — казах аз на Паху.
— Извинявай — отвърна той през смях.
Ума се мъчеше как ли не да не прихне. Само ние с бармана не виждахме нищо смешно.
— Какви са тези тъпашки въпроси?
— Никога ли не си опитвал? — изненада се Паху. Само го изгледах. Той се извърна към Ума, но тя затвори очи и поклати глава. — О, мой човек, на всяка цена да трябва да опиташ!
— Да опита какво? — полюбопитства Шобан, която се бе върнала.
— Да си пие урината.
— Правила съм го — каза ирландката.
— Сигурно се шегуваш!
— Според някои била извор на голяма естествена сила и визуализация. Действала подмладяващо. Имам приятели, които се кълнат в нея.
— Ето на, видя ли? — рече Паху.
— Но на мен не ми подейства. Наливах се цели два месеца, после ми писна.
— О, не е достатъчно — отсече Паху. — Трябва да упорстваш най-малко половин година, за да усетиш ефекта.
— Сигурно. Но ако живееш с някого, върви, че му обяснявай защо го правиш. Не всеки… — Тя ме погледна. — Не всеки възприема без предубеждения хората, които не живеят като него. Но да ви призная, не е пир за сетивата.
— Вие не сте добре — казах аз.
— Не е чак толкова ужасно.
— Всички ли си избрахте какво ще ядете? — прекъсна ни Ума, и слава богу.
— Избрах какво няма да ям — рекох аз. Погледнах пак листа с менюто. — Това явно не е от добрите провинциални ресторанти, нали? — Ума се свъси и поклати глава. — Ще си взема риба с пържени картофи, за всеки случай.
След като и другите си избраха по нещо, Ума отиде на бара да даде поръчката. Исках да се покажа кавалер и да го направя аз, но ме досрамя да ида при бармана. Отпих предпазливо от бирата и преглътнах, като държах под око Паху.
Храната беше… прилична, доколкото може да е прилична британската кухня. Виж, при рибата и пържените картофи няма какво да объркат, макар че се поизмъчих със салатата. Тя всъщност се състоеше от няколко листенца маруля с търкалце кромид лук и размекнат домат, но аз не съм от хората, дето ще седнат да се оплакват.
— Какви сосове към салатата имате? — попитах бармана — по съвместителство и келнер.
Той ме зяпна.
— Какво искате?
— Сос към салатата. Разбирате ли… към салатата?
— А, салатен крем ли искате?
Да ви призная, не знаех дали искам салатен крем. Извърнах се към другите, но те избягваха да срещат погледа ми. Трябваше да се досетя защо.
— Да, разбира се, звучи добре.
Когато бяхме в Дуровернум…
Онова приятелче се скри някъде отзад и след малко се върна с шишенце, в което се белееше нещо. Приличаше ми на… всъщност не ми се казва на какво.
— Вижте какъв буламач — споделих с останалите. — Онзи кретен се пъхна отзад колкото да го забърка. И да ми отмъсти, задето му напръсках заради Паху стъклото.
— Бре, вдигна врява до възбог — отбеляза Шобан, както нагъваше лакомо. — Хващам се на бас, че си единствено дете.
— Това, Марти, си е най-обикновен салатен крем — успокои ме Ума. — Наистина.
— От какво е направен?
— По-добре не питай — намеси се пак ирландката.
Направи ми впечатление, че тя не си е сложила от него върху марулката.
Пъхнах вилицата в шишенцето и го опитах плахо. Имаше вкус на майонеза. На наистина стара, наистина долнопробна майонеза. Побутнах шишенцето встрани.
— Не ти ли хареса?
— Според мен не е добре изстуден.
— Салатеният крем не се изстудява.
Това не ме насърчи особено.
— Ще мина и без него. Ако исках да прекарам деня в кенефа, щях да прибягна до старовремския начин и да се отцепя.
Оставих и салатата непокътната.
— Та откъде знаеш кой играе в „Женски кръстопът“? — попитах аз Ума.
