Значи такава беше работата. Изстрелът му беше попаднал нахалост. Щом нито Зифрен, нито Харисън Бърк се бяха опитали да го убият… тогава не съществуваше никой друг c такъв мотив! Беше се върнал там, откъдето тръгна. Някой — или някои — бяха убили секретарката му и един от пациентите му. Злополуката c автомобила можеше да е случайна или преднамерена. Часът, по който се беше случила, навеждаше мисълта към преднамереност. Но при един безпристрастен поглед, незамъглен от предшестващите събития Джад беше длъжен да признае пред себе си, че е възможно и да греши. При своето силно възбудено емоционално състояние той лесно можеше да изтълкува случая като нечий зъл умисъл. Простата истина беше, че не съществува човек, който има някакъв мотив да го премахва. Взаимоотношенията c клиентите му бяха повече от добри, а c приятелите — повече от сърдечни. Не беше причинил никому зло, поне доколкото си спомняше. Телефонът иззвъня. Мигновено разпозна ниския и гърлен глас на Ан.
— Зает ли сте?
— Не. Можем да разговаряме.
В гласа й се прокрадваше загриженост.
— Четох, че сте бил блъснат от кола. Имах желание да се свържа веднага c вас, но не знаех къде да ви намеря.
Той придаде безгрижност на гласа си.
— О, нищо сериозно. Това ще ми е обица за ухото да не пресичам повече улиците на нерегулирани места.
— Вестниците писаха, че сте били блъснат от кола, чийто шофьор не спрял и избягал.
— Да.
— Откриха ли извършителя?
— Не. Вероятно е бил някой хлапак, откраднал колата на баща си.
В черна лимузина със загасени фарове.
— Сигурен ли сте? — запита Ан.
Въпросът го свари неподготвен.
— Какво имате предвид?
— Всъщност не знам. — Гласът й беше неуверен. — Просто… убиха Керъл… а сега и това.
Значи и тя беше стигнала до същия извод като него.
— Изглежда така, сякаш са изтървали някой маниак-убиец от лудницата.
— Ако случаят е такъв — увери я Джад, — полицията ще го залови.
— Не сте ли в опасност?
Сърцето в миг се обля в силен огън.
— Разбира се, че не.
Настъпи неловка тишина. Имаше да й казва толкова много неща, а не можеше. Нямаше право да тълкува едно такова дружелюбно обаждане по телефона като нещо повече от естествената загриженост на пациента към лекуващия го лекар. Ан беше от тези хора, които щяха да се обадят на всеки в беда. Но нищо повече от това.
— Остава ли в сила уговорката ни за петък? — запита я тай.
— Разбира се.
В гласа й се прокрадна странна нотка. Дали се канеше да промени решението си?
— Това е среща — каза бързо той.
Разбира се, че не беше среща. Беше делово посещение.
— Да. Довиждане, доктор Стивънс.
— Довиждане, мисис Блейк. Благодаря ви, че се обадихте. Много ви благодаря.
Той затвори телефона и се замисли за Ан. Зачуди се дали съпругът й има представа за това какъв невероятен късметлия е.
Какво ли представляваше той? От малкото, което Ан бе споменавала за него, Джад си беше изградил образа на привлекателен и интелигентен мъж. Спортсмен, блестящ, успешен бизнесмен, меценат. Изглеждаше съвсем като човек, когото Джад би бил щастлив да има за приятел. При малко по-други обстоятелства.
Какъв ли можеше да бъда проблемът на Ан, който тя се боеше да разисква със съпруга си? Или c психоаналитика си? При личност като Ан c нейния характер вероятно чувството за вина беше изключително голямо поради някоя любовна връзка, която тя беше имала или преди да се омъжи или след това. Но той просто не можеше да си я представи участница в нещо толкова пошло като тривиална изневяра. Може би щеше да му каже в петък? Когато я видеше за последен път.
Остатъкът от следобеда изтече бързо. Джад прие останалите няколко пациенти, c които не беше успял да се свърже по телефона. След като отпрати и последния, той извади лентата със записа от последния сеанс c Харисън Бърк и я пусна, като си водеше от време на време бележки.
След като свърши, изключи магнитофона. Нямаше избор. Беше длъжен да се свърже със шефа на Бърк още сутринта и да го информира за състоянието, в което се намираше неговия подчинен. Погледна през прозореца и c изненада установи че нощта бе настъпила. Наближаваше осем. Изведнъж се почувствува отпаднал и изтощен след всичкото това напрежение, c което се беше нахвърлил върху работата си. Ребрата го срязваха при всяко по-рязко движение, а ръката му бе започнала да изпитва пулсираща болка. Веднъж да се прибереше у дома, щеше да се гмурне в горещата си вана!
Постави на местата им всички ленти c изключение на тази със записа на Бърк, които заключи в чекмеджето на масичката. Щеше да я предостави на определения от съда психиатър. Облече палтото си и тъкмо протягаше ръка към дръжката на вратата, когато телефонът иззвъня. Отиде до него и вдигна слушалката.
— Доктор Стивънс.
Никой не се обади. Дочу тежко носово дишане.
— Ало?
