— Раната зараства, но бавно. Делфовата кора го е откъснала от магията му. Знам, че използваше Умението, за да поддържа тялото си. Подозирам, че е взимал и други билки. А сега — не. Не знам дали си въобразявам, че бръчките му са по-дълбоки, но…
— Не си въобразявате — каза тихо Аш. — Всеки път щом вляза в стаята му ми изглежда по-състарен. Сякаш всяка промяна, която е правил с магията си, отпада и истинската му възраст го догонва. — Остави ножиците на масата, приключил със задачата. Пъстра клъвна с любопитство лъскавия метал, след което реши да среши перата си. — Каква полза, че го спасяват да не умре от Умението, след като го оставят да умре от старост?
Нямах отговор на това. Не го бях обмислял.
Аш зададе друг въпрос.
— А какво ще стане с мен, ако той умре? Знам, че е егоистично да мисля за това, но го мисля. Той е моят учител и закрилник тук, в замък Бъкип. Какво ще стане с мен, ако умре?
Не исках да мисля за такава възможност, но отвърнах по най-добрия възможен начин:
— Лейди Розмарин ще заеме поста му, ако това се случи. И ти ще останеш да чиракуваш при нея.
Аш поклати глава.
— Не съм сигурен, че ще ме задържи. Мисля, че неприязънта ѝ към мен е точно толкова, колкото неговата добронамереност. Знам, че е убедена, че е снизходителен към мен. Мисля, че ако той си отиде, тя ще ме изгони и ще си вземе чираци, които са ѝ по-предани.
И добави, по-тихо:
— И тогава бих останала с единствената друга професия, която съм учила.
— Не — каза Шутът преди да успея да отворя уста.
— Бихте ли ме взели като ваш слуга? — попита Аш с най-тъжния тон, който бях чувал.
— Не мога — отвърна със съжаление Шутът. — Но съм сигурен, че Фиц ще ти намери добро място преди да заминем.
— Къде да заминете?
— Там, откъдето дойдох. Имаме работа. — Извърна слепия си поглед към мен. — Не мисля, че трябва да чакаме, Фиц, за твоето Умение или за моето зрение. Още няколко дни и вярвам, че ще съм годен за път. И трябва да потеглим колкото е възможно по-скоро.
— Аш прочете ли ти свитъците, които оставих? Или Спарк? — Момичето се усмихна широко. Но думите ми не разсеяха Шута.
— Те са безполезни, както знаеш много добре, Фиц. Не ти трябват стари свитъци или карти. Имаш мен. Изцери ме. Възстанови зрението ми и можем да тръгнем. Мога да те заведа в Клерес. Ти ме пренесе през камък, за да ме доведеш тук. Можем да стигнем до Клерес по същия начин, както ме пренесе Прилкоп.
Замълчах и вдишах дълбоко. Търпение. Сърцето му копнееше да унищожи Клерес. Както и моето, но логиката и любовта ме бяха закотвили на място, където бях обречен да се задуша от чакане. Не бях сигурен дали здравият разум може да го трогне, но реших да опитам.
— Шуте. Изобщо ли не разбираш какво е сполетяло Сенч и как се отразява на мен? Не смея да опитвам Умението нито за да те изцеря, нито да вляза в камък сам. Да те взема с мен? Не. Никой от нас изобщо няма да излезе.
Той отвори уста да проговори и повиших глас:
— И няма да напусна Бъкип, докато надеждата да намеря Пчеличка в Шестте херцогства не се е изчерпала. Сега я търсят хора с Осезанието. И има шанс Сенч да се възстанови достатъчно, за да ни помогне да стигнем до Шън. Трябва ли да хукна за Клерес, да пътувам месеци с кораб и да оставя Пчеличка на прищевките на похитителите ѝ, когато вестта, че тя е тук в Бък или в Рипон може да стигне до нас всеки момент? Знам, че изгаряш от нетърпение да тръгнеш. Да стоиш на едно място и да чакаш за вест е все едно бавно да те горят жив. Но ще го изтърпя, вместо да хукна прибързано и да я изоставя тук. А когато все пак тръгнем за Клерес, когато тръгнем да ги избием, ще е най-добре да е на кораб с бойци на борда. Или наистина вярваш, че мога да отида до някой далечен град, да съборя стените му, да избия онези, които мразиш, и да изляза оттам невредим?
Той се усмихна. Усмивката му беше плашеща.
— Да. Да, наистина вярвам, че можем. Нещо повече, вярвам, че трябва да го направим. Защото знам, че там където една армия може да се провали, един убиец и един, който знае порядките им, ще успеят.
— Тогава ми позволи да бъда убиец! Шуте, казах ти, че ще им отмъстим. И ще го направим. Омразата ми към всичко, което са те, гори нажежена също като твоята. Но моята не е бушуващ пожар, а жар в ковачница. Ако искаш да го направя като убиец, трябва да ми позволиш да го направя както съм научен. Ефективно. Ефикасно. С лед в кръвта.
— Но…
— Не. Слушай. Казах, че ще ги убия. И ще ги убия. Но не на цената на Пчеличка. Ще я намеря, ще я върна вкъщи и ще остана с нея, докато се възстанови достатъчно, за да е без мен за известно време. На първо място е Пчеличка. Тъй че привиквай със забавянето и го използвай разумно. Възстанови тялото и здравето си също както аз прекарвам дните си в чакане и връщам старите си умения.
Огънят изпращя. Аш стоеше мълчаливо като страж. Очите му пробягваха от Шута към мен и обратно.
— Не — заяви най-сетне Шутът. Беше непреклонен.
— Чу ли поне една дума от това, което казах? — настоях аз.
Негов ред беше да повиши глас.
