— Хайде да изчакаме докато Петлите се върнат с Шишко и Фицбдителен. Няма да е дълго. Може би дотогава очите ти ще са се подобрили. Ако не, ще помолим Шишко и останалите от котерията на Копривка да видят дали могат да възстановят зрението ти.
— Не ти?
— Докато Копривка не прецени, че отново владея Умението, не. Ще съм с тях, но няма да мога да помогна. — Повторих на глас обещанието, което си бях дал. — Време е да ѝ призная истинската власт като Майсторка на Умението. И да уважа знанията ѝ. Тя ме предупреди да не боравя с Умението. Но другите могат да ти помогнат.
— Но аз… Не. Тогава не. — Вдигна покритата си с белези ръка и закри устата си. Пръстите и гласът му трепереха. — Не мога. Просто не мога да им позволя… Не и преди да си се възстановил. Фиц. Ти ме познаваш. Но онези другите… Могат да ти заемат силата си, но ти трябва да си този, който да ме докосне. Дотогава… Не. Ще трябва да почакам.
Млъкна и скръсти ръце на гърдите си. Можех почти да видя как надеждата напусна тялото му. Раменете му се смъкнаха. Затвори слепите си очи и извърнах погледа си от него, мъчейки се да му дам пространство да се съвземе. Толкова бързо бе загубил куража си от драконовата кръв. Почти съжалих, че пак не се караме. От това, че го видях изведнъж разтреперан от страх, въглените на яростта ми се разпалиха. Щях да ги убия. Всичките.
Пъстра му замърмори. Станах и се отдалечих от масата. Не проговорих повече, докато той не усети, че не седя срещу него и не го гледам.
— Аш — казах. — Видях, че те бива с ножиците. Смяташ ли, че ще можеш да извадиш конците от челото ми? Много ми опъват кожата.
— Приличат на набръчкан шев на лошо ушита дреха — каза той. — Елате. Седнете до огъня, тук светлината е по-добра.
Двамата си говорехме, докато Аш работеше, най-вече предупреждения от негова страна, че ще издърпа конец, или молби да попия кръвта, потекла на мястото на конците. И двамата се престорихме, че не забелязваме как Шутът остави враната на масата и тръгна пипнешком към леглото си. Докато Аш приключи с мен, Шутът вече или наистина спеше, или се преструваше добре.
Дните се нижеха бавно. Всеки път, когато се усетех, че крача нервно из стаята, слизах до учебния двор. Веднъж тренирах с внука на Блейд, който едва прикри задоволството си от пердаха, който ми нанесе. Втория път, когато приех поканата му да изпробваме уменията си с криваци един срещу друг, едва не ме размаза от бой. След това Фоксглоув ме дръпна настрани и ме попита саркастично дали ми доставя удоволствие боят, който понасям. Казах ѝ, че разбира се, не ми доставя, просто се опитвам да си възвърна донякъде старите физически умения. Но докато куцуках към потилните знаех, че съм излъгал. Гузната ми съвест искаше болка, защото болката бе едно от малкото неща, които можеха да прогонят от мислите ми опасността, на която бе изложена Пчеличка. Разбирах, че е нездравословно, но се оправдавах с това, че когато най-сетне получа шанса да използвам оръжие срещу похитителите ѝ, може да съм възвърнал донякъде способността си.
Тъй че бях на двора за тренировки, когато се разнесе викът, че Петлите са се върнали. Опрях върха на дървения си меч в земята, за да покажа на партньора си, че се предавам, и отидох да ги посрещна.
Строят им беше накъсан и яздеха като победени и ядосани мъже. Водеха конете на другарите си, но не връщаха трупове. Най-вероятно ги бяха изгорили там, където бяха паднали. Зачудих се какво са си помислили, когато са намерили един от тях с прерязани сухожилия и гърло. Може би пък покрай цялата кръв никой не бе забелязал особените му наранявания.
Не ми обърнаха внимание, а поведоха конете си към конюшните. Шишко, състарен, уморен и премръзнал, седеше отпуснат на седлото. Отидох при него.
— Слез, приятелю. Сложи ръка на рамото ми.
Той ме погледна. Не го бях виждал толкова отчаян от много време.
— Те са зли. Майтапеха се с мен по целия път. Бутаха ме отзад, когато си пиех чая, и го разливах по гърдите си. А в хана пратиха две момичета да ме дразнят. Накараха ме да им пипна гърдите и после ме напляскаха, като го направих.
От очите му бликнаха сълзи.
Потиснах гнева си и му заговорих кротко:
— Вече си у дома и никой няма да те закача повече — обещах му. — Вече си с приятелите си. Хайде, слез.
— Направих всичко, което можах, за да го защитя — каза Лант зад мен. — Но той като че ли просто не можеше да стои настрана от тях или да не им обръща внимание.
Тъй като се бях грижил за Шишко много пъти, го разбрах много добре. Шишко като че ли наистина имаше навик да се въвлича в най-голямата неприятност, която можеше да си намери; въпреки годините му все още му беше трудно да различи един подигравчия от добронамерения шегаджия. Докато не се окажеше твърде късно. И като котка, неизбежно го привличаха тези, които проявяваха най-малка търпимост към него. Тези, които най-вероятно щяха да го мъчат.
Но някога поне можеше да избегне физическото насилие.
Заговорих много тихо.
— Не можеше ли да им пратиш с Умението: „Не ме виждате, не ме виждате?“
Той се намръщи.
