Гонитбата на Шута полностью

— Чух ги до една. И някои от тях са смислени. Ще почакаме, макар да смятам, че чакането ще е безплодно, но колко сладко би било и за двама ни, ако не е. За всички ни. Държах я в прегръдката си за толкова кратко, но през това време връзката стана. Не знам дали мога да ти го обясня. Можех да виждам отново. Не с очите си, но виждах онова, което би могло да е. Всички възможни пътеки на бъдещето и най-съдбоносните им обрати. И за първи път държах в ръцете си някой, който споделя това с мен. Някой, на когото мога да предам всичко, което съм научил. Някой, който да дойде след мен, истински Бял ясновидец, непокварен от Слугите.

Не казах нито дума. Чувството за вина ме задавяше. Бях прекъснал онази прегръдка, изтръгнал бях Пчеличка от ръцете му и бях забил ножа си в корема му.

— Но ако тази нощ до теб стигне съобщение къде е, утре тръгваме, нали?

— Да. Няма да я изоставя отново!

— Разбира се, че няма. И аз няма да я изоставя. Тя ще е там, където ще е в най-голяма безопасност. Ще дойде с нас.

Зяпнах го.

— Ти луд ли си?

— Разбира се, че съм луд! Много добре го знаеш! Изтезанията го правят това — влудяват ни! — Засмя се насила. — Чуй ме. Ако Пчеличка наистина е твоя дъщеря, ако изобщо има твоя огън, тогава тя ще иска да тръгне с нас, да събори онзи кошер зли оси.

— Ако? — Бях побеснял.

Ужасна усмивка огря лицето му. Гласът му заглъхна.

— А ако е мое дете, както съм сигурен, че е, тогава, когато я намериш, ще откриеш, че тя вече знае, че трябва да отиде там и да ни помогне. Ще го е видяла на своята пътека.

— Не. Не ме интересува какво е „видяла“ тя, нито какво съветваш ти. Никога не бих вкарал детето си в касапница!

Усмивката му стана само още по-широка.

— Няма да ти се наложи. Тя ще те вкара.

— Ти си луд! Писна ми от тебе!

Отидох в другия край на стаята. Това беше най-близкото до кавга, откакто Шутът се беше върнал. Точно той от всички трябваше да може да разбере терзанието ми. Не исках да се карам с него точно сега. Имах толкова малко вяра в себе си и в способността си да преценявам трезво, че когато ги поставяше под съмнение беше като атака.

Чух как Аш му прошепна:

— Знаеш, че е прав. Първо трябва да се възстановиш. Мога да помогна с това.

Не чух приглушения отговор на Шута. Но чух как Аш каза:

— И с това мога да помогна. Когато дойде времето, всичко ще е готово.

Проговорих, когато се уверих, че мога да владея гласа си. Никакъв гняв, никакво жило нямаше в думите ми.

— Кажи ми за онези, които следват жената. Не наемниците, които е купила, а бледите хора. Те ме озадачават. Те са Бели или отчасти Бели. Щом Слугите се отнасят толкова зле с Белите, защо тогава я следват и изпълняват каквото им нареди? Защо трябва да ги убием? Разбира се, те ще са щастливи да ги освободим от нея, нали?

Той поклати замислено глава. Гласът му бе спокоен и разсъдлив. И той ли искаше да заглади нещата така ужасно като мен?

— Децата вярват в това, което им се каже. Те са на „пътека“, Фиц. Не знаят нищо освен да ѝ се подчиняват. Ако не са полезни за нея, тогава са безполезни. А безполезните ги премахват. Евтаназират ги, когато са малки, кротко, ако имат късмет. Виждали са някои от приятелите си, след като са им дали нощна отвара с отрова. Неподатливите или тези, които не проявяват никаква дарба, стават роби. Тези с малко дарба ги държат, ако са покорни. Някои започват да вярват във всичко, което им се казва. Те са безскрупулни в изпълняването на заповедите ѝ. Подчиняват ѝ се дотам, че са готови да дадат живота си. Или да отнемат живот, който им се противопоставя. Те са фанатици, Фиц. Проявиш ли милост към тях, ще намерят начин да те убият.

Помислих над думите му. Аш стоеше съвсем неподвижно и слушаше. Покашлях се.

— Така. Няма да има никаква надежда да се вдигнат срещу Дуалия. Никаква надежда да ги привлечем към нашата кауза.

— Ако намериш тези, които са я отвлекли… не просто наемниците. Имам предвид онези, които са съставили този план. Луриките. Дуалия. Може да ти се сторят добродушни и мили. Или млади. Подведени. Или просто слуги, подчиняващи се на заповеди. Не им се доверявай. Не им вярвай. Нямай никаква милост, не изпитвай никаква жал. Всеки от тях мечтае да се издигне на власт. Всеки от тях е виждал какво са направили Слугите на приятелите им. И всеки от тях е избрал да им служи, вместо да им се противопостави. Всеки от тях е по-коварен, отколкото можеш да си представиш.

Замълчах. Такива ли бяха хората, които държаха Пчеличка в плен? Можех да хвърля новата си гвардия срещу тях или да помоля Предан за калени в битки бойци. Но яростта ми изстина, щом си представих Пчеличка, каквато беше мъничка, как тича за убежище сред такава касапница. Тъпчещи копита, сечащи мечове. Щяха ли Дуалия и нейните лурики да убият детето ми, вместо да позволят да си я върна? Не можах да се насиля да изрека този въпрос.