Бавно се възстановявах, но заради оскъдната храна, непрестанното пътуване и приспиващия студ имах чувството, че самите те са направили някаква болест. Една вечер, щом станахме да продължим пътуването си, се почувствах почти замаяна от глад за нещо по-питателно от кашата. Когато последвах Шън от палатката до огъня, заговорих лекомислено:
— Скоро ще умра, ако не получа истинско ядене.
Неколцина наблизо се обърнаха и се вторачиха в мен. Алария вдигна ръка и покри устата си. Пренебрегнах зяпачите. Както винаги, луриките бяха наклали два огъня, един за нас и един за войниците. Луриките вършеха цялата работа с готвенето, но нямаше общо ядене в края на дневната почивка. Винаги двама от тях носеха врящо котле с каша на войниците. Ние ядяхме отделно. Тази вечер войниците бяха убили нещо и го печаха над огъня. Техният огън беше по-близо до нашия, отколкото обикновено, защото поляната беше малка. Месото миришеше много хубаво в студения нощен въздух.
— Къде е Винделиар?
— Върви пред нас. Трябва да пътуваме по пътищата тази нощ. Ще минем през едно малко градче и той ни оглажда пътя — каза Дуалия.
Реших, че ми говори само с надеждата, че ще ме накара да ѝ кажа нещо в отговор. Рискувах. Подуших шумно и казах с въздишка:
— Месото мирише хубаво.
Дуалия присви устни.
— Парче от това месо би струвало повече, отколкото някой тук би искал да плати — отвърна ми кисело.
Не бях усетила, че войниците ни слушат. Един се изсмя грубо.
— За парче плът от жената от Бък ще ти дадем парче от тоя заек!
Всички се разсмяха. Шън беше седнала до мен. Присви се и сякаш стана съвсем малка. Обзе ме паника. Тя беше голямата, на която татко ми бе наредил да се грижи за мен. Но ако тя беше уплашена, колко по-ужасена трябваше да съм аз? Това ме изплаши още повече и някак си ме ядоса още повече също така. Станах.
— Не! — извиках на хилещите се мъже. — Това никога не се случва, в никое бъдеще, което виждам. Нито дори в онова, в което нейният скрит баща ви прави всичките на кървави парцали!
Олюлях се и щях да падна, ако Шън не ме беше уловила. Призляваше ми. Бях отдала къс от силата си. Не бях искала да споделя този сън. Все още ми изглеждаше безсмислен. В съня те не бяха хора, а флагове, провиснали на дрипави парцали от въже за сушене, и от тях капеше кръв. Не знаех защо споменах за скрит баща.
— Шайсим!
В гласа на Дуалия имаше стъписване. Извърнах се към нея. Вгледах се в изпълнените ѝ с укор очи и се опитах да се престоря на малко детенце, хванато в пакост.
— Шайсим, не е редно да разказваме сънищата си пред всички. Сънищата са скъпоценни и лични неща, нашите жалони към многото пътеки, които съществуват. Изборът между пътеките изисква огромно знание. Когато стигнем в Клерес, ще научиш много неща. Едно от най-важните неща е да записваш сънищата си сама и тайно или само с писар, избран от теб.
— Клерес ли? — Старият войник, Елик, беше дошъл и стоеше зад Дуалия. Коремът му издуваше елека му. На светлината на огъня очите му бяха бледи като сняг на стъмване. — След като се качим на кораба, тръгваме за Халкида и залива Ботър. Така се разбрахме.
— Разбира се — съгласи се Дуалия спокойно. Колкото и да беше пълна, се надигна изящно и застана до него. Не искаше да му позволи да се извисява над нея ли?
— И няма да търпя зли прокоби за мен и хората ми. Не и от едно побъркано пале като него.
— Момчето нямаше предвид нищо лошо. Няма нужда да се притесняваш.
Той ѝ се усмихна, самоуверена усмивка на зъл старец.
— Изобщо не се притеснявам.
После, най-неочаквано, ме ритна в гърдите. Изхвърчах от дървото, на което седях, и тупнах в снега. Ударът ми изкара въздуха. Лежах задъхана. Шън скочи — да побегне, мисля, — но той я перна с опакото на ръката си през лицето и я събори сред рояка лурики, които се бяха вдигнали като птици, запърхали да ни се притекат на помощ. Очаквах да се нахвърлят върху водача на войниците, да се скупчат отгоре му и да го затиснат, както бяха направили с красивия изнасилвач. Но те само хванаха Шън и я отмъкнаха настрани.
Усетих как страхът на Дуалия се надигна. В миг на прозрение осъзнах, че момчето-мъгла е далече от лагера и казва на хората, че не трябва да забележат, когато минем през селото им през нощта. Винделиар не беше тук, за да упражни силата си над командир Елик, тъй че Дуалия стоеше сама срещу него. Одеса заобиколи дървото и ме прихвана под мишниците. Задърпа ме назад през снега, докато Дуалия говореше. Изглеждаше спокойна. Никой ли друг не можеше да усети страха, забушувал в нея?
— Той е просто момче и вика по момчешки, когато е сърдит или уплашен. Не си ли бил и ти момче?
Той я изгледа мрачно, без изобщо да се трогне.
— Бях някога. Бях момче, когато видях как баща ми удуши по-големия ми брат затова, че не му показва почит. Бях умно момче. Само един урок ми трябваше, за да си науча мястото.
