— Те ме надхитряха. Някой каже: „О, харесваш ми, хайде да станем приятели.“ Но после ставаха зли. Онези момичета казаха, че ще им е приятно да ги пипна. Че ще е забавно. И после ме напляскаха.
Потръпнах заради болката в очите му и провисналата му уста. Той се закашля и изплю гъста храчка. Лошо.
— Всеки от тях заслужава един добър пердах според мен. Сър. — Обърнах се. Настойчивост идваше насам, повел три коня. Дорестата, Прис и един пъстър скопец от конюшните ми. Петънце. Така се казваше.
— Какво правиш тук? — попитах го намръщено и го огледах. Дясното му око беше посиняло и дясната буза — доста подута. Разбрах, че някой го е пернал. — И какво е станало с теб? — попитах преди да съм получил отговор на първия си въпрос.
— Те и Нас биха — каза Шишко.
Лант се изчерви.
— Опита се да се намеси онази нощ в хана. Казах му, че само ще стане още по-лошо.
Сблъсквах се с невежество, неопитност и глупост. После отново погледнах тъжното лице на Шишко и промених наум
— Лант ще те отведе в кухните и ще се погрижи да получиш гореща сладка напитка. Ние с Нас ще вземем конете. След това, Лант, съветвам те да се представиш на крал Предан и да му докладваш. Шишко ще представи своя доклад в същото време.
Лант се притесни.
— Защо не на лорд Сенч?
— Той е много болен. — Шишко продължаваше да кашля. Най-сетне вдиша хрипливо. Успокоих се малко. — Погрижи се Шишко да се нахрани добре и след това го заведи в потилните. После ще чуя доклада ти едновременно с краля.
— Беджърлок, мисля по-скоро…
— Принц Фицрицарин — поправих го. Изгледах го отвисоко. — И не прави тази грешка повече.
— Да, принц Фицрицарин — повтори той.
Обърнах му гръб, хванал юздите на коня му и на коня на Шишко.
— Не беше това грешката — казах, без да поглеждам назад. — Помисли малко. И не ме наричай повече Беджърлок. Не и тук. Не сме готови да стане общо достояние, че Беджърлок и Фицрицарин са един и същ човек.
Нас ахна. Не го погледнах, но казах:
— Хайде, Настойчивост. Ще ми докладваш след като се погрижим за конете.
Петлите бяха отишли в това, за което мислех като за „новите“ конюшни, построените след Войната на Алените кораби. Не исках да ги виждам точно сега. Исках да съм спокоен, когато се изправя пред тях, а не просто да изглеждам спокоен. Поведох Нас към конюшните на Бърич, където бях отраснал. Не се използваха толкова много като някога, но останах доволен, като видях, че са чисти и че има празни ясли за конете. Ратайчетата явно изпитваха страхопочитание към мен, разшетаха се толкова бързо, че за Нас остана много малко работа. Изглежда, го припознаха като свой и може би си помислиха, че синините по лицето му са моя работа, защото бяха много почтителни с мен.
— Това не е ли дорестата на лорд Дерик? — осмели се да попита едно от конярчетата.
— Вече не — отвърнах му и се изумих от топлото потвърждение, което получих от кобилата.
— Тя ви харесва — каза Нас. Четкаше Прис. Беше оставил едно от другите момчета да отведе Петънце, но с Прис се зае сам.
Не го попитах как го е разбрал.
— Какво правиш тук?
— Кална е, сър. Преброждахме един леден поток и тя проби леда и си накаля краката. Тъй че я тимаря.
Формално верен отговор. Свястно момче. Възхитих му се с неохота.
— Не това питам, Настойчивост. Защо дойде в Бъкип?
Той се изправи и ме погледна. Ако не беше изненадан от въпроса ми, беше доста добър в преструвките.
— Сър, аз ви се заклех. Къде другаде да съм? Знаех, че ще си искате кобилата, и не можех да се доверя на онези… гвардейци, че ще ви я докарат. И знаех, че Прис ще ви потрябва. Когато тръгнем след ония кучи синове и върнем Пчеличка, тя ще иска да си я язди. Извинете, сър. Лейди Пчеличка исках да кажа. Лейди Пчеличка.
Бях се канил да го нахокам и да го пратя да се прибира във Върбов лес. Но когато един младок говори като мъж, не е редно да му отвърнеш като на дете. Едно слугинче току-що бе дошло с ведро вода. Обърнах се към него.
— Как се казваш?
— Търпение, сър.
Името ме жегна.
— Е, Търпение, когато Нас приключи, покажи му къде да получи топла храна и къде са потилните. Намери му легло в…
— Бих предпочел да спя близо до конете, сър. Ако не възразявате.
Разбрах и това.
— Помогни му да си намери постеля, тогава, Търпение. Можеш да спиш в някоя от яслите, щом искаш, Настойчивост.
— Благодаря, сър.
— Да му направя ли лапа за бузата? Знам една, дето може да изтегли подутото до заранта. — Търпение изглеждаше много доволна, че ѝ поверявам Настойчивост.
— Нима? Е, направи го. Ще съм много доволен да видя колко добре действа до заранта. — Понечих да си тръгна, но си спомних какво е гордостта за едно момче. — Настойчивост. Стой настрана от Петлите. Ясен ли съм?
Той наведе очи и промърмори намусено:
— Да, сър.
— Ще се разправят с тях. Но не ти.
— Лоша пасмина са — обади се Търпение.
— Значи и двамата стойте настрана от тях — казах и излязох.
