Тъй че да поговорим за разсеяността. Всички понякога се разсейваме. Пропускаме среща с приятел, загаряме яденето или прибираме някоя вещ и забравяме къде сме я сложили. Това е разсеяността, за която си даваме сметка.
Има и друг вид разсеяност, за която рядко мислим. Докато не спомена за лунната фаза, най-вероятно е тя да не е в мислите ти. Изтласкана е настрани от храната, която ядеш, или от пътеката, по която вървиш. Умът ти не е съсредоточен върху луната, тъй че в този момент ти си забравил за нея. Или може би е по-добре да се каже така: не помниш тази информация точно в това време.
Ако вляза в стаята, докато си завързваш обувката, мога да кажа: „Тази нощ ще има красива луна“, и тогава ще се сетиш. Но преди да съм ти го припомнил, забравил си за луната.
Човек може бързо да разбере, че в повечето моменти в живота ни ние сме забравили почти всичко от света около нас освен онова, което в момента ангажира интереса ни.
Талантът на частично Белите е най-често в способността да зърнат бъдещето в сънища. Рядкост са онези малцина, които могат да намерят бъдеще само на един дъх разстояние, бъдеще, в което избрана личност няма да помни онова, което ние искаме да скрием от нея. Тези малцина могат да убедят това лице да остане в това непомнещо състояние. И тъй, човек с този рядък талант може да повлияе на събитие или лице почти невидимо, почти неусетно. Имаме записи за частично Бели, които са можели да правят това и да го задържат за отделно лице. Имаме записи за неколцина, които са можели да накарат до шест лица да продължават да забравят нещо. Но у младия ученик Винделиар вярвам, че сме открили наистина необичаен талант. Само на седем години той може да владее умовете на дванайсет от учениците ми и да ги накара да забравят глада. Ето защо моля той да ми бъде поверен, за да го обуча в това му качество.
Бях по-добре. Всички ми го казваха, дори и Шън. Не бях сигурна, че са прави, но беше твърде голямо усилие да споря с тях. Кожата ми беше престанала да се бели и вече нямах треска. Не треперех и можех да ходя, без да се олюлявам. Но ми беше трудно да слушам, особено ако говореше повече от един човек.
Пътуването беше станало по-трудно. И имаше повече напрежение между Дуалия и Елик. Трябваше да преминем една река и те похабиха почти цяла вечер в спорове къде да я преминем. За първи път виждах конфликт между тях. Имаха карта и стояха не при нашия огън, нито при този на халкидците, а между двата, и сочеха, и спореха. В едно село имаше сал. Дуалия твърдеше, че щяло да е прекалено трудно за Винделиар.
— Не само ще трябва да попречи на всички, които чакат да преминат, да си спомнят за нас, но трябва да замъгли и салджиите. Не веднъж, а три пъти, докато прехвърлим всички шейни и коне.
Имаше мост, който Дуалия предпочиташе, но за да стигнем до него трябваше да минем през голям град.
— Това е съвършеното място за засада — възрази Елик. — И щом не може да замъгли салджиите, как ще може да замъгли цял град?
— Минаваме посред нощ. Бързо през града, по моста и после бързо се измъкваме от тържището на другата страна.
