Забавянето дразнеше. Вече бях получил задачата си от Сенч. Това трябваше да направя сам. „Тъй че направи го бързо, дори ако трябва да се направи мръсно. Изчисти го и тръгвай. Провалът може да доведе до загуби за гвардията. Направи го.“ Дължах го на Фоксглоув.
Жегна ме гузна съвест. Предан беше моят крал. Не му ли дължах подчинение? Принцът — да, реших. Бащата на Пчеличка не го дължеше.
Зачудих се дали наистина имам сили за това. Палетата на Фоксглоув все още ме пребиваха от бой, когато вдигнех брадва, и едва се държах с меч. Шейсет години тежаха на раменете ми. Бях много години без практика в реален бой. Цялото разочарование, което бях изпитал през деня, се върна и зашепна в ушите ми. Може би Предан и Копривка бяха прави, когато ми казаха, че най-доброто, което мога да направя, е да утеша детето си. Знаех колко далече е до Соларски пропад. Сам мъж на добър кон, и то ако напрегне себе си и животното до предела, и ако тръгне напряко вместо по пътищата, можеше да се справи за ден и половина. По-младият Фиц щеше да е на седлото веднага щом чуеше името на мястото.
А аз, аз пресмятах хора и шансове и знаех с опита на старец, че най-вероятно ще съм мъртъв, преди да съм стигнал до Пчеличка. Тя щеше да види как умирам и кой тогава щеше да се грижи за нея? „Не бъди глупав“, посъветвах се. Ако тръгнем утре призори, все още имаше шанс да стигнем навреме поне за да се присъединим към гвардията от Рингхил. Предан ми даваше това.
Благоразумието имаше гадния вкус на гранясало месо. Щях да имам нужда от Петлите. Не ги исках, но Фоксглоув щеше да има нужда от тях. Отбих се за малко в стаята си, след което отидох да ги търся.
Не ги намерих на учебния двор или в потилните, нито дори в гвардейската трапезария. Толкова мразех да губя време, че взех кон от конюшните и препуснах надолу по хълма. Нямаше нужда да ходя чак до града. В края на просналото се в подножието на хълма предградие влязох в кръчмата „Якият сръндак“, точно след овъглените развалини на „Мръсната грозница“. Беше точно такова място, каквото очаквах. Вратата не пасваше добре в касата; врата, която можеше само да е била избивана от пантите много пъти, докато започне винаги да виси накриво. Вътре свещите бяха малко и тъмните ъгли много. Въздухът бе натежал от евтиния долнокачествен Пушек — или Димче, както също го наричаха — и оцетената миризма на разлято вино, така и неизбърсано хубаво. Някаква жена ми се усмихна уморено, щом влязох; едното ѝ око беше подуто и почти затворено и можех да изпитам към нея само жалост. Зачудих се дали дълг я е пратил тук. Поклатих ѝ глава и застанах точно до входа, та очите ми да се пригодят към сумрака.
Петлите се бяха пръснали из помещението. Бяха малък отряд, а загубите, които им бяхме нанесли със Сенч, ги бяха смалили още повече. Бяха двайсет-двайсет и пет, с тъмносини униформи. Имаше няколко доста пийнали от редовните, неколцина войници от други гвардейски роти и няколко уморени курви, пръснати по масите, но Петлите доминираха с тъмните си куртки и още по-мрачните си лица. Един-двама се обърнаха и ме погледнаха, докато очите ми обхождаха над тях, опитвайки се да ги преценят.
— Петли. При мен!
Командата трябваше поне да ги вдигне на крака. Глави се извърнаха към мен и много от тези, които ме зяпнаха, бяха с размътени от пиенето погледи. Само няколко залитнаха и се надигнаха тромаво. Подозирах, че са тук откакто бяха прибрали конете си в конюшните при връщането си от Върбов лес. Не повторих командата си. Вместо това попитах:
— Кой командва тука, Петли? Знам, че офицерите ви са паднали при Крайречни дъбове. Къде е сержант Здрава ръка?
Бях очаквал да стане някой от по-старите гвардейци. Вместо това се обади някакъв младок, без да става. Беше си качил краката на масата.
— Тук съм.
Изчаках някой да се засмее или да му противоречи. Никой не се обади. Добре.
— Сержант Здрава ръка, събери си хората и ги заведи на учебния плац. Трябва да говоря с тях.
Обърнах се да си тръгна.
— Не днес — каза той зад гърба ми. — Тъкмо се прибрахме от дълга езда. И сме в траур. Може би утре или вдругиден.
Това предизвика мърморене и приглушен смях.
Имаше сто начина да се справя с неподчинението му. Прехвърлих ги всичките докато се обръщах и без да бързам тръгнах между масите към него, като смъквах пътьом ръкавицата от лявата си ръка. Усмихнах му се свойски. Той не помръдна.
— Аха. Май чух за тебе — казах, докато бавно се приближавах към него. — От моето конярче. Настойчивост. Мисля, че ти си го зашлевил, когато е защитил Шишко. Приятеля на краля.
Той се изкиска.
— Малоумникът на краля!
— Същият.
Не изгубих усмивката си, но изведнъж се задвижих по-бързо. Стигнах до него точно когато смъкваше краката си от масата на пода. Хилеше ми се нагло. Ударих го толкова силно, че усетих как костите на скулата му изпращяха под юмрука ми. Щом залитна в стола си, изритах краката под него. Той рухна на пода. Добавих един здрав ботуш в кръста и той се сви на кълбо.
— Вече аз командвам — казах му.
Тишината, която настъпи, не беше добра. Вреше от гняв. Заговорих в нея:
