— Крал Предан ви даде на мен да ви задържа или да ви изхвърля. Точно сега мечовете ви ми вършат работа. Ако искате да продължите да служите в някоя гвардейска част, стройте се на плаца за упражнения. Докладвате на капитан Фоксглоув. Уважавате я. Тя ще избере кого от вас да задържим. Сега. Всеки, който реши да не се строи, е освободен от Гвардията на Бъкип. Завинаги.
Постоях неподвижен още миг. После тръгнах бавно към вратата, нащрек в случай, че някой ме нападне в гръб. Докато излизах на заснежената улица, чух как една от жените каза:
— Това е Осезаващия Копелдак, той е. Това, дето го направи, е дреболия в сравнение с каквото можеше да направи. Имате късмет, че не се превърна във вълк да ви разкъса гърлата.
Усмихнах, се, докато си нахлузвах лявата ръкавица. Метнах се на коня и препуснах. Десният юмрук в ръкавицата с тежест още ме болеше, но не толкова, колкото ако беше оголен. Сенч ме беше научил винаги да си пазя кокалчетата.
„Тръгвай веднага“, подкани ме сърцето ми. „Подготви се“, каза главата ми.
Този път приех по-разумния съвет.
Не мислех за това, което правех, докато отмервах внимателно елфовата кора и си правех чая. Не беше от праха от Външните острови, а от по-слабата билка, която събирахме в Шестте херцогства. И тази беше прясно събрана от мен, от едно елфово дърво близо до стария кладенец извън стените. Събрана зиме, тъй че го правех силен. Но не прекалено силен, иначе щях напълно да изчезна от съзнанието на котерията. Достатъчно силен обаче, за да мога да престана да мисля постоянно за стените си. Достатъчно силен, за да потуша Умението си, но Осезанието ми да остане незасегнато.
Изпих го и се качих да посетя Шута. Заварих го проснат по гръб на пода.
— Добре съм — каза той, преди да успея да отворя уста. Вдигна и двете си стъпала от пода с изпънати крака, вдигна ги колкото може по-нависоко. Не беше много. Потръпнах, докато ги задържа запъхтян. Не му проговорих докато не смъкна отново стъпалата си на пода.
— Изнервен съм — казах. — Мисля да изляза навън на дълга езда. Искаш ли да дойдеш с мен?
Той извърна глава към мен.
— Още не. Но ти благодаря, че си помисли, че бих могъл. Чувствам се по-силен. И… по-смел. Сънищата помагат.
— Сънища ли?
— Имам драконови сънища, Фиц. Битка за женска, която желая. И печеля. — Странна усмивка плъзна по лицето му. — Печеля — повтори тихо. Вдигна пак стъпалата си и ги задържа над пода, с изпънати пръсти. Започнаха да треперят и той ги смъкна отново. Сгъна коленете си и се опита да се извие, за да ги докосне. Да се разкърши. Чух го как простена и казах:
— Не се претоварвай много.
— Трябва — отвърна той. — Когато помисля, че е прекалено трудно, мисля за дъщеря ни. И намирам решимост.
Бях тръгнал да излизам, но думите му ме спряха.
— Какво правиш? — попита той.
— Лавицата на Сенч с билки и еликсири е малко неподредена. Трябва да напомня на Аш да е по-грижлив. — Много нечестна лъжа. Можех да намеря всичко, което ми трябваше, веднага. „Отвлечи му вниманието.“ — Радвам се за сънищата ти. Просто исках да знаеш, че може да не се видим тази вечер.
Усмивката му се изкриви.
— Дори и да беше тук, нямаше да те видя.
Изпъшках, а той ми се изсмя.
Чантата на седлото ми не беше тежка. Семе от карис и елфова кора тежат малко. Малко „отнеси ме“, върбова кора, валериан. Молех се дано Пчеличка да няма нужда от това. Избрах по-топло наметало. Смених ръкавиците с тежести с по-топли. Дебел вълнен шал около врата. Новите дрехи за Пчеличка. Само най-основните неща и малко храна. Готово.
Обаче щом излязох в коридора, видях Лант. Идваше при мен. Проклетият ми късмет!
— Фиц! — възкликна той задъхано. Стискаше полузарасналата си рана.
— Поеми си дъх — посъветвах го. И добавих шепнешком: — И говори по-тихо.
— Да. — Отпусна ръката си и се подпря на стената. — Ходих при Сенч. Имаше трима лечители в стаята му. Каза ми да дойда при теб.
Нямах време за уклончивости. Заговорих тихо:
— Получихме вест къде може да са наемниците, които отвлякоха Шайн и Пчеличка. Гвардията в Рингхил ще им устрои засада и ще ги обкръжи. Утре на разсъмване моята гвардия тръгва за Соларски пропад. Вероятно ще закъснеят за залавянето им, но поне може да са там, за да предложат малко облекчение.
— Шън — каза той и на лицето му се изписаха противоречиви чувства. — Разбира се. Разбира се, че искам да тръгна с теб.
— И лорд Сенч си помисли така. Но сигурен ли си, че си готов за такава дълга езда? Ако не можеш да издържиш…
— Ще ме оставите. Знам. Разбира се, че трябва! Готов съм да тръгна с вас на разсъмване.
— Чудесно. Ще се видим тогава. Трябва да приготвя някои неща.
Надявах се, че ще се задържи малко повече подпрян на стената. Но той изпъшка, избута се и закрета след мен. Повървяхме известно време в мълчание. Тъкмо когато започна да става неловко, Лант каза:
— Не знаех, че ми е сестра.
„Мила Еда, моля те, не искам да го слушам!“
— И аз, Лант. Дори не бях разбрал, че сме роднини. Всъщност ми се падаш чичо.
— Чичо… — повтори той, сякаш изобщо не му беше хрумвало. После каза бавно: — Ще ни е неловко, когато се срещнем пак…
Най-малката от грижите ми.
