— Ще говоря първо с нея, стига да останем насаме. Но ако не, ще трябва да се справиш с това дискретно. Особено ако има други наблизо.
— Нямам никакво желание да я нараня.
Въздъхнах.
— Лант, знам, че това е основната ти грижа. Но моята е страхът, че тя може вече да е тежко пострадала. Или че гвардията на Рингхил няма да надделее, или че наемниците ще наранят, убият или използват пленниците си като разменна монета. Това са нещата, за които трябва да мисля.
Той пребледня. Толкова нежно ли беше възпитан този младеж? Разбрах с внезапна яснота, че не бива да позволя да влиза с мен в никакъв въоръжен сблъсък, още по-малко в нещо, което може да се окаже краят на решителна битка между гвардията на Рингхил и халкидските наемници. Цялото ми внимание трябваше да е съсредоточено върху Пчеличка, а не да се притеснявам, че може да се наложи да защитя Лант.
— Сигурен ли си, че си се възстановил достатъчно от раните си, за да яздиш с нас? Или да боравиш с меч?
— Трябва да дойда — отвърна той. Знаеше какво мисля. Гордост стегна гръбнака му. — Трябва да дойда, а ако не успея, трябва да ме оставите. Но трябва да се опитам. Не защитих Шън…
Стиснах зъби и кимнах. Дори не спомена Пчеличка. Гневът ми беше безсмислен: беше сляп за съдбата на детето ми. Напомних си, че е син на Сенч и че Копривка има добро мнение за него. Напомних си колко глупав беше Хеп на неговата възраст. А след това си признах, че аз бях по-упорит и глупав и от двамата на тези години. Сложих ръка на рамото му.
— Лант. Може би и заради нея, и заради теб, не бива да си там. Иди при лечителя да ти смени превръзката. Почини си. Грижи се за Сенч вместо мен.
Потупах го по рамото и се отдалечих. Чух как каза зад гърба ми:
— Защото ти щеше да направиш това ли? Съмнявам се.
Петлите се бяха събрали в двора за упражнения. Фоксглоув беше с мен. Сержант Здрава ръка не беше дошъл. Съмнявах се, че ще го видя повече. Двайсет и един бойци от Петлите бяха намерили за уместно да се строят. Познах някои от тях от отряда във Върбов лес; другите бяха нови за мен. Представих Фоксглоув като техния нов командир и призовах тримата най-стари от редиците им да излязат напред. Дългата им служба навярно бе допринесла за външността им, но липсващите зъби и смачканите уши ми говореха по-скоро за кръчмарски свади, отколкото за сражения. Все едно. Бяха това, с което разполагах. Представиха се по име и Фоксглоув им даде звания. Никой от тях не изглеждаше доволен, но не ѝ възразиха. Последваха я, щом тръгна по редицата на Петлите и веднага освободи четирима от тях. Не оспорих решението ѝ.
След това я оставих да даде заповедите си. Трябваше да са на конете и готови за тръгване призори, с порцион за четири дни. Трябваше да са достатъчно трезви, за да могат да яздят, и облечени за зимно пътуване, с оръжия за близък бой. Тук видях как интересът разпали погледите им, но не им дадохме повече подробности.
— Крал Предан ви даде в ръцете ми — казах им. — Онези от вас, които добре изпълнят задълженията си през следващите десет дни, ще останат като част от моята гвардия, но не с униформата на Петлите. Петлите ще бъдат разформировани. Тези от вас, които се окажат страхливи, мързеливи или просто глупави, ще бъдат уволнени. Това е всичко, което имам да ви кажа.
Фоксглоув ги освободи и ги погледах, докато се разпръсваха вяло.
— В момента те мразят — подхвърли тя.
— Не ме интересува.
— Ще те заинтересува, ако получиш някоя стрела в гърба.
Кисела усмивка изви устните ми.
— Мислиш, че ще ги поведа в атаката ли? — Премислих следващите си думи внимателно. — Тръгвате на разсъмване. Аз ще ви настигна. Не поставяй никого от носещите знака на Копелдака на пътя на стрела в гърба. Оставяш Петлите да влязат първи.
— Гвардия Връхлитащ елен ще е готова — обеща тя и аз кимнах. Тя присви очи и бръчките на челото ѝ станаха по-дълбоки. — Какво замисляш, Фиц?
— Замислям да върна дъщеря си.
Обърнах се и я оставих намръщена.
В конюшните оседлах дорестата. Стегнах здраво пътната чанта за седлото. Усетих се, че си тананикам възбудено. Толкова хубаво беше, че най-сетне правя нещо, че съм престанал да чакам. Напълних торба със зоб и го добавих към продоволствието. Тъкмо приключвах, когато Настойчивост се показа иззад ъгъла и възкликна възмутено:
— Аз трябваше да направя това!
Усмихнах му се.
— Би ли ти харесало, ако някой оседлае коня ти вместо теб?
Възмущението му стана по-дълбоко.
— Разбира се, че не!
— Ето, виждаш ли — отвърнах със смях. Той ме гледаше стъписано. Предполагам, че никога преди не ме беше чувал да се смея.
— Какво правите? — попита момчето.
— Излизам на дълга езда. Отраснах тук, но от много време не съм яздил из тези хълмове. Възможно е да се върна късно. Има един хан долу край реката, който често посещавах на младини. Мисля да вечерям там.
— С бойна брадва?
— О. Ще я занеса за Фоксглоув, на ковача, когото тя харесва. Иска да ѝ сложат по-дълга дръжка.
Последва миг тишина. Вдигнах учудено вежда и го погледнах. Момчето трепна.
— Добре, сър. Желаете ли да дойда с вас?
— Не, не. Няма нужда.
