Лант каза нещо, което не разбрах, но чух, че Ридъл му отвърна: „Следвайте ни както можете тогава“, и препуснахме. Конете ни скочиха от сала на кея и профучахме през малкото селце, копитата зачаткаха по заледения калдъръм. Отвъд няколкото струпани къщурки коларският път се отклоняваше от главния. Бързонога не изчака да я поведа. Отклони се и се изпъна, първо в лек, а после в устремен галоп. Беше чакала за това целия следобед, а това, че муцуната на коня на Ридъл беше до стремето ми, само я пришпорваше още повече. Утъпканият сняг по черния път даваше и на двата коня добра опора и бузите ми скоро пламнаха от вятъра.
Скоро чух зад нас тропот на копита. Обърнах се и видях Настойчивост, пришпорил коня си. Догонваше ни. Лант беше зад него, хванал юздите с една ръка, с другата стискаше рамото си. Мръщеше се. Нищо не можех да направя за това, така че продължихме напред.
С Бързонога се движехме като едно същество. Беше великолепна и възхищението ми неизбежно се просмука в нея.
Просто тичахме, двамата. Нищо повече. Мислех само за това колко добре се движим заедно. Оставих я сама да наложи бързината си. Забавихме, тя си пое дъх и затича отново. Стреснахме лисица със заек, отпуснат в челюстите ѝ. В подножието на малко възвишение Бързонога прескочи ромолящия поток, вместо да го изгази.
Ранната зимна вечер замята светлосини петна по снега. Срещнахме фургон, теглен от впряг едри черни коне и каран от момче, не много по-голямо от Настойчивост. Беше натоварен с дърва за огрев и дадохме път на запотения впряг. Бързонога отвори пъртина през по-дълбокия сняг покрай пътя и Ридъл подкара коня си след нея.
Нямаше нужда да я пришпорвам. Знаеше, че искам бързина, и ми я даваше с цялото си сърце. Лант скоро изостана много зад нас, а след това и Настойчивост. Ридъл издържаше донякъде. Вече не беше до нас, но когато се обърнех назад, виждах лицето му, зачервено и напрегнато, с решимост в тъмните му очи. Всеки път той ми кимваше стегнато и продължавахме. Светлината бавно гаснеше. Студът се усили и вятърът се пробуди. Защо, зачудих се, като че ли винаги препусках срещу студен вятър, а никога не тласкан от него? Кожата на лицето ми се вцепени, устните ми се напукаха и върховете на пръстите ми изтръпнаха от студ.
Но продължавахме упорито напред. Бързонога забави, когато поехме нагоре по хълмовете. Небето бе облачно и разчитах повече на зрението на Бързонога, отколкото на своето. Следвахме коларския път повече по усет, отколкото да го виждаме. Навлязохме в гориста ивица и високите дървета направиха нощта много по-тъмна. Черният път тук беше по-неравен. Започнах да се чувствам стар, премръзнал и глупав. Бях ли си въобразил, че съм пламнал от семе карис и препускам в галоп в нощта, за да избавя Пчеличка? Едва можех да видя ръката си пред лицето ми и целият бях изтръпнал от студ. Минахме през сечище. Отвъд него дирята, която бяхме следвали, се превърна в плитка резка в снега.
Щом оставихме зад себе си гористия склон, вятърът се усили. Студът ме зашлеви през лицето, но пък вятърът отнесе повечето облаци. Звездна светлина се изсипа отгоре и разкри пред очите ни навятия сняг, покрил летните пасища. Бързонога забави — тук снегът беше по-дълбок. Тя наведе глава и заора упорито напред.
Подуших плевник. Не, Бързонога подуши плевник или някакъв заслон за животни и сподели усещането с мен. Беше различно от начина, по който ми предаваше информация Нощни очи. За вълка винаги ставаше дума за лов, убийство и храна. Кобилата подуши нещо познато, нещо, което може би беше подслон и отдих. Да, отдих. Беше уморена. И премръзнала. Време беше да се скрием от този вятър и беше време да намерим вода. Пред нас, на загърнатия в бяло склон, имаше струпани постройки: кошара за животни и тристранен заслон със стръмен покрив. До него имаше затрупана със сняг могилка — купа сено. А до стената на кошарата се очертаваха контурите на колиба.
