— Не съм ги „взел“. Те ме последваха сами. — Огледах леката кожена броня, която носеше под тежкото си вълнено наметало. Мечът му нямаше нищо общо с изящния благороднически аксесоар, красящ бедрото на Лант. Ридъл се бе екипирал за сериозен бой. — Копривка ли те изпрати?
Той наведе виновно глава.
— Не. Тя не знае, че тръгнах. Казах ѝ, че искам да тръгна с теб утре, и тя се съгласи. Неохотно. След като не можах да те намеря и дорестата я нямаше в конюшните, разбрах. И ето ме тук. — Изражението му изведнъж се промени. — Слава на Ел! Толкова ми е омръзнало да седя, да чакам и да се тревожа.
Всякакви страхове, че е изпратен да ме върне, се разпръснаха. Отвърнах на усмивката му въпреки усилието си да се сдържа.
— Ще се сблъскаш с една много ядосана жена, когато се върнеш в замък Бъкип.
— Сякаш не го знам. Единствената ми надежда за милост е да върна малката ѝ сестра.
Усмивките, които си разменихме, бяха напрегнати. Можеше да се шегуваме за това, но и двамата знаехме, че ядът на Копривка ще е съвсем истинска буря, която трябваше да изтърпим. В някакво мрачно кътче на ума си подозирах, че гневът ѝ ще е оправдан. Знаех, че втурването ми да спасявам Пчеличка ще се приеме като безразсъдно: какво можеше да направи един човек срещу банда наемници? Не се противопоставях пряко на краля си, оправдах се пред себе си. Спрял бях да споря преди Предан да е останал с чувството, че категорично ми е заповядал да следвам плана му. Не можех да поверя спасяването на детето си на гвардейци. Не можех да стоя бездейно и да чакам други да ми го върнат.
Тъй че се бях опълчил на своя крал. Но вече имах трима следовници, двама от които благородници, а това някак си ми изглеждаше много различно. Както можеше да изглежда и за крал Предан. Сам роднина, който не се е подчинил на краля си, е едно нещо; това сега приличаше по-скоро на бунт. Погледнах Ридъл накриво. В стегнатата му челюст и стиснатите устни прочетох същите чувства. Заговори, без да ме поглежда:
— Малко оттатък реката има коларски път, който върви нагоре към лятно пасище. Ако отбием от пътя там и тръгнем по черния, вероятно можем да пренощуваме в овчарските колиби, преди да тръгнем към Соларски пропад.
— Или да не пренощуваме. Просто продължаваме — предложих.
— Да отбием от пътя? — попита Лант обезсърчено.
Ридъл открай време имаше дарбата да се оправя с хората, без да е натрапчив. Заговори кротко на Лант:
— Мисля, че трябва да се връщаш. Вземи момчето. Ако трябва, тръгни с Фоксглоув утре. Ако влезем в пряк сблъсък, четиримата няма да сме достатъчни за битка с наемнически отряд. По-вероятно е двамата с Фиц да направим нещо по-… прикрито. В такава ситуация да сме двама е по-добре, отколкото четирима с пет коня.
Лант мълчеше. Зачудих се коя от възможностите е по-склонен да избере. Кое болеше повече — наранената му гордост, че не бе направил нищо, когато бяха отвлекли Пчеличка и Шайн, или раната в тялото му? И колко се страхуваше от срещата си с Шайн не като неин ухажор, а като неин брат? Мисля, че бе готов да обърне, когато Настойчивост проговори:
— Вие можете да се върнете, ако се налага, писар Лант. Никой няма да ви обвини. Но аз не мога да тръгна с вас. Когато намерим Пчеличка, тя ще си иска кобилата. А тъй като беше под моята опека, когато я загубих, трябва аз да съм този, който да я върне. — Погледна ме и може би осъзна, че не е особено тактичен. — Или поне трябва да съм един от тези, които ще са там — добави неуверено.
Салджията подвикна:
— Искате ли да минете, или не?
— Искам — казах му. Той протегна ръка и му пуснах монетите. Поведох Бързонога. Копитата ѝ затупаха глухо по гредите на кея. Тя изгледа празнината между него и сала, но след като прекрачих ме последва. Салът се килна леко под тежестта ни и я отведох в средата. Не погледнах назад. Надявах се всички да се върнат.
Но после чух как Ридъл заговори на коня си и усетих лекия тласък, когато и те се качиха. Настойчивост поведе двата си коня. Прис не беше въодушевена и малко се дръпна, но той ѝ заговори кротко; неговият кон се качи спокойно.
— Аз съм с тях — каза на салджията и той го пусна да мине, без да плаща. Позволих си да хвърля поглед през рамо.
Лант клатеше глава. После въздъхна.
— Идвам — каза и даде монетите си на салджията. Качи се на борда с коня си и момчето на съда развърза и прибра въжетата.
Загледах се във водата и далечния бряг. Течението влачеше сала надолу, но салджията и момчетата му ни придвижваха през реката стабилно. Бързонога стоеше спокойно, но Прис въртеше очи и дърпаше юздите.
Докато приближавахме отсрещния бряг, Ридъл заговори на Лант:
— Нашите коне са по-бързи и не можем да ви изчакваме с момчето — каза му откровено. — Можете да ни следвате или да се върнете в Бъкип. Но ние не можем да чакаме. Готови ли сме, Фиц?
Вече се мятах на седлото на Бързонога.
— Готов съм — отвърнах.
— Чакайте! — почти викна Настойчивост и се почувствах като предател, когато поклатих глава.
