— Тате винаги казваше първо да се погрижиш за коня си, защото той може да те носи, но ти не можеш да носиш него. И да не си прекалено горд да си свариш малко зърно за себе си, ако се наложи. Защото ако не е достатъчно чисто за да го ядеш ти, не бива да го даваш за храна на коня си. — Това обяви Нас, докато слагаше малка торба със зърно на масата, след като бях извадил сушено месо и няколко спаружени ябълки. „Бърич щеше да хареса теб и баща ти“, помислих си.
Ридъл поклати глава на жалкото ми жертвоприношение. От дисагите си извади самун черен вкусен хляб, голяма буца сирене, хубав резен шунка и торба сушени сливи. Щеше да е обилна за двама ни и беше достатъчно, за да се нахраним четиримата. Пъстра се задоволи с огризките. Направих ново котле чай и докато Лант и Нас седяха отпуснати пред огъня, отидох навън за още дърва.
Когато се върнах, всички се прозяваха.
— Имаме ли план за утре? — попита ме Ридъл уморено.
— Ставаме рано. Яздим. Намираме Пчеличка и Шайн. Убиваме тези, които ги отвлякоха. Връщаме момичетата у дома.
— Това е план? — попита Лант невярващо.
— Въз основа на това, което знам, по-добър план не мога да съставя. — Ридъл кимна съгласен и потисна ужасна прозявка. Нас вече клюмаше пред огъня. Взех полупразната чаша с чай от отпуснатите му ръце. — Лягай си — посъветвах го. — Помни, че и утре е ден. — Прозя се, преди да се надигне, и се олюля към пръстеното легло. Заспа, както беше с ботушите, веднага щом легна.
— Как е раната, Лант? — попитах.
— Наболява — измърмори той. — Всичко ме боли всъщност. Непрекъснато.
— Ще мине — казах му. — Ако Сенч беше с ума си, щеше да разбере, че не бива да те праща. Никаква причина няма да те е срам. Трябва да си починеш.
Зачудих се защо се мъча да го утеша, а след това разбрах. За да не се чувства виновен. Чувстваше се виновен, че не беше защитил Шайн, когато я бяха отвлекли, и още по-виновен сега, че не е способен да участва в спасяването ѝ. А утре, знаех, щеше да се чувства още по-зле. Гледах го, докато ставаше от стола. Олюля се и се затътри към нара. Легна, загърна се с наметалото си и затихна.
— Фиц? — попита Ридъл сънено.
— Тук съм — казах, улових го, щом се изправи, и го сложих полека да легне на пода. Завих го с наметалото му.
— Грижи се за Лант и момчето — казах му. — Това е най-добрият начин да ми помогнеш. Това, което може да ми се наложи да направя, е най-добре да го направя сам. Не се чувствай зле заради това. Винаги съм бил измамно копеле. И ти знаеш това.
— Фииц… — почна той, а след това очите му се затвориха. Въздъхнах тежко.
— О, Фиц — каза враната с глас, странно напомнящ гласа на Шута. Почувствах го като упрек.
— Правя каквото трябва — отвърнах ѝ. — Теб също не те взимам с мен.
Сложих една цепеница в огъня.
Легнах до Ридъл, с гръб към него, завих и двама ни с наметалото си и затворих очи. Не си позволих да заспя обаче. Позволих си само да отпочина толкова дълго, колкото отне на цепеницата да догори.
Когато я чух да пада, станах. Поръсих със семе парче хляб и отидох до конюшнята. Движех се тихо и събудих Бързонога колкото с допира, толкова и с мислите си.
Не я излъгах обаче.
— Ако изядеш това, ще имаш силата да ме носиш до сутринта и утре цял ден.
Мислех, че ще ми възрази. Нощни очи винаги ми възразяваше. Но тя без колебание захапа парчето хляб от ръката ми. Доверчивостта ѝ ме засрами. Знаех, че няма да ѝ навреди. Въпреки това се чувствах неловко от това, което бях направил. Върнах се в колибата, за да оставя семето да задейства.
