— Никой не ме чу. Един се блъсна в мен, вдигна се и продължи да бяга. Мъжете подгониха белите хора. Бяха като обезумели. Конете се откъснаха от въжетата. После… после моите мъже започнаха да се бият помежду си. Крещях заповеди. Но те не ми се подчиняваха. Не ме чуваха. Нито ме виждаха. Трябваше само да гледам. Моите хора, моите избрани воини, братята ми по оръжие за повече от четири години. Избиваха се един друг. Някои от тях. Някои побягнаха. Момчето ги побърка. Направи ме невидим за тях. Може би Дуалия и момчето не разбираха, че аз бях единственото, което държи хората ми под юзда. Без мен… Дуалия побягна и остави другите на собствената им съдба. Това е всичко.
— Жената и детето, които си взел от дома ми. Какво направиха те? Белите хора задържаха ли ги? — Той ми се усмихна. Опрях острието на ножа си в гърлото му. — Кажи ми какво знаеш.
— Какво знам… какво знам много добре… — Впи очите си в моите. Гласът му бе спаднал до шепот. Наведох се по-близо да го чуя. — Знам как да умра като воин. — И се надигна внезапно срещу ножа ми, сякаш за да пререже гърлото си сам. Отдръпнах го от него и го прибрах в канията.
— Не — казах му вежливо. — Още не умираш. И не умираш като воин. — Станах и му обърнах гръб; оставих го вързан като прасе, чакащо да го заколят.
Чух как вдиша много дълбоко.
— Хоген! — изрева той. Изправих рамене и се отдалечих от него, с меча на Искрен в ръка. Размахах му пръст укорително, когато изрева отново, и се обърнах към втората си жертва. Меч или брадва? Изведнъж ми се стори, че мечът на Искрен като че ли е по-добрият избор.
Хоген беше вдигнал глава и гледаше през гората към далечния път. Значи очакваше другите да се върнат. Нямаше смисъл да изчаквам, за да не ми се наложи да се разправям с повече от един.
Годините вършене на тиха работа ме бяха убедили, че изненадването на жертвата често е най-добрата тактика. Приближих се крадешком към него. Какво го накара да се обърне? Навярно онзи усет, който много воини, изглежда, развиват, малко от Умението или от Осезанието, или и двете. В момента нямаше голямо значение. Изненадата ми пропадна.
Може би втората ми най-добра тактика беше да предизвикам мъж, който не можеше да стои, без да се подпира на меча, който беше плячкосал от дома ми. Хоген ме видя, пусна брадвичката, награби меча, който беше оставил в снега, и го вдигна срещу мен. Останах на място и загледах как се закрепи на здравия си крак. Усмихнах му се. Не можеше да се бие с мен. Не можеше нито да настъпи, нито да отстъпи на ранения си крак, освен ако не използваше меча като бастун. Стоях и го гледах, докато накрая той сниши меча и острието му докосна снега. Постара се да не се подпира на него твърде явно.
— Какво? — попита ме.
— Взел си нещо мое. Искам си го.
Той се взря в мен. Огледах го. Красив мъж. Бели зъби. Светлосини очи. Дългата му пшениченоруса коса висеше на две плитки с вплетени в тях талисмани. Настръхнах, щом осъзнах кой трябва да е. „Красивият мъж“, който бе изнасилил жени от домакинството ми. Същият, който бе нападнал Шайн и на свой ред бе нападнат от белите хора. А сега беше мой.
— Нямам нищо твое.
Поклатих глава.
— Изгорил си конюшните ми. Влязъл си със сила в дома ми. Взел си този меч от роднината ми Лант. Изнасилил си жени от домакинството ми. И си отвлякъл жена и дете. Искам си ги.
За миг ме зяпна онемял. Пристъпих към него. Той вдигна меча, но болката, която му струваше това, си пролича. Това ме зарадва.
— Колко дълго можеш да стоиш на един крак и да държиш меч? Мисля, че ще го разберем. — Започнах да крача бавно около него, като вълк, обикалящ окуцял лос. Той подскачаше и се въртеше с накуцване, за да не откъсва очи от мен. Върхът на меча му — на
Всеки път, щом кажех името на Елик, той трепваше като ужилен. Сега го подкарах, все едно че бях кучето на овчаря Лин. Стъпка по стъпка, куцукайки, той се отдръпваше от огъня и от утъпкания сняг на лагера към девствения сняг на гората.
Продължавах да говоря:
— Помниш ли нападението на дома ми? Жената, която се опита да изнасилиш, хубавото момиче с червената рокля, със зелените очи? Помниш я, нали?
Страх пробяга в очите му.
— Дойдох да взема кръв за кръв, Хоген. О, да, знам името ти. Командир Елик ми го каза. Дойдох да взема кръв за кръв, и да дам болка за болка. И да ти помогна да си спомниш. Тази рана в крака я получи от приятелите си наемници, нали? Макар че са ти се заклели, заклели са се един на друг и, разбира се, на Елик. Командир Елик. Който си мислел, че ще бъде херцог Елик.
