Усети, че от доста време цари тишина и племената го следят с растящ интерес. Доста ухилени воини се побутваха един друг и си шепнеха нещо. Чингис вдигна поглед към офицера, който стоеше до Хо Са. Двамата мъже бяха пребледнели от гняв, но когато Чингис посочи към града, Хо Са се обърна с останалите. Офицерът рязко даде заповед и Хо Са зяпна от изненада.
— Ти ми трябваш, Хо Са — каза Чингис, наслаждавайки се на изумлението му. — Твоят крал те даде на мен за една година.
Устните на Хо Са се свиха в тънка линия. С горчив поглед загледа как ескортът препуска обратно към града, оставяйки го тук с треперещото момиче, което бе дошъл да даде на вълците.
Чингис се обърна към източния вятър, вдъхна аромата му и си представи градовете на Дзин отвъд хоризонта. Той не можеше да срути техните стени и нямаше пак да рискува живота на хората си заради своето невежество.
— Защо ти трябвам? — Внезапните думи на Хо Са нарушиха тишината, която Чингис като че ли не усещаше.
— Може пък да успеем да те направим воин — отвърна Чингис. Идеята явно го развесели и той се плесна по крака. Хо Са го загледа с каменна физиономия и накрая ханът сви рамене. — Ще видиш.
В лагера беше шумно — племената разглобяваха герите и се готвеха за път. В полунощ единствено ханският гер остана недокоснат на огромната си каруца. Беше осветен с лампи отвътре, светеше в тъмнината и можеше да се види от всички, които налягаха да спят в кожите и парцалите си под звездите.
Чингис стоеше край ниската маса, присвил очи към картата. Тя беше начертана върху дебела хартия и Хо Са видя, че е копирана набързо от колекцията на Рай Чианг. Кралят на Си Ся беше твърде предпазлив, за да си позволи в ръцете на император Вей да попадне документ с неговия печат. Беше се погрижил дори надписите да са на дзински.
Чингис наклони глава на една страна, после на друга. Опитваше се да си представи зад линиите и рисунките на градовете действителните места. За първи път в живота си виждаше истинска карта, макар че нямаше намерение да признае неопитността си в присъствието на Хо Са.
Тъмният му пръст проследи една синя линия, вървяща на север.
— Това е голямата река, за която съобщиха съгледвачите — каза той и светлите му очи се спряха въпросително върху Хо Са.
— Хуан Хъ — отвърна той. — Жълтата река.
Млъкна, тъй като не искаше да става словоохотлив в присъствието на монголските военачалници, които изпълваха гера — Арслан, Хазар, Хаджиун и други, които не познаваше. Отдръпна се от Кокчу, когато Чингис ги запозна. Кльощавият шаман приличаше на безумен просяк от Инчуан, вонята му увисна във въздуха и принуди Хо Са да диша съвсем плитко.
Всички гледаха как пръстът на Чингис проследява реката на север и изток, докато не спря върху един малък символ и не почука по него.
— Този град е в края на земите на Дзин — промърмори той. Отново погледна към Хо Са за потвърждение и той кимна с неохота.
— Баотоу — прочете Кокчу надписа под мъничката рисунка. Хо Са не се обърна към шамана, а продължи да гледа Чингис. Ханът се усмихна.
— Какво означават онези знаци на север? — попита той.
— Това е част от външната стена — отвърна Хо Са.
Чингис се намръщи озадачено.
— Чувал съм за това нещо. Дзин се крият от нас зад нея, така ли?
— Не се крият — раздразнено отвърна Хо Са. — Стените не са построени заради вас, а за да отделят кралствата на Дзин. Вие минахте през по-слабата от двете. Няма да успеете да преминете вътрешната около Йенкин. Никой не е успявал.
Чингис се ухили и отново се зае да изучава картата. Хо Са се взираше в лицето му, раздразнен от неговата самоувереност.
Като момче Хо Са бе пътувал с баща си до Жълтата река. Старецът му беше показал стената на север и дори тогава в нея имаше дупки и отделни части бяха срутени. През изминалите от онова време десетилетия тя не беше поправена. Докато Чингис проследяваше линията с пръста си, Хо Са се запита как изобщо в Дзин са станали толкова нехайни за собствената си безопасност. Външната им стена не ставаше за нищо. Преглътна нервно. Още повече, че племената вече бяха зад нея. Си Ся беше слабата точка и варварите нахлуха на юг. Срамът го изгаряше, той гледаше Чингис и се питаше какво е намислил.
— Ще нападнеш ли Баотоу? — изтърси най-неочаквано Хо Са.
Чингис поклати глава.
— И да вия пред портите, както направих тук ли? Не. Отивам си у дома, при планините Хенти. Ще яздя из хълмовете на детството си, ще пускам орела си да лети и ще се оженя за дъщерята на твоя крал. — Свирепата му физиономия омекна при тази мисъл. — Синовете ми трябва да познават земята, която ме е родила. Те ще растат силни там.
Обърканият Хо Са вдигна очи от картата.
— Тогава защо са тези приказки за Баотоу? И защо съм тук?
— Казах, че аз се прибирам у дома, Хо Са. Но не и ти. Този град е твърде далеч оттук, за да се бои от войската ми. Ще остави портите си отворени и търговците ще влизат и излизат необезпокоявани.
Хо Са забеляза, че Арслан и Хазар са се ухилили, и се насили да се съсредоточи.
Чингис го потупа по рамото.
