Мара откъсна бяло цвете и Хокану нежно го взе от ръката й. Затъкна го в косата й както някога. Имаше вече бели кичури между черните, бели като цветето.
— Даде ми красива дъщеря, която да продължи след мен — каза Мара. — Един ден тя ще има братя, които ще са твои синове.
Хокану можа само да кимне. След малко каза:
— Има определено изящество в това, че ще си наследена от Касума като Управляваща господарка. — Усмивката му бе горчиво-сладка. — Нашата дъщеря. Баща ми щеше да е доволен, ако знаеше, че децата ни ще управляват два Велики дома.
— Знае — отвърна му нечий глас.
Двамата се обърнаха изненадано. Загърнатият в черния си халат Фумита ги удостои с поклон.
— Повече, отколкото подозираш… синко. — Признанието в родство не бе изтръгнато насила, беше радостно заявление, което промененият статут на Събранието вече правеше възможно. Строгото лице на магьосника грейна в удивително ярка усмивка.
— Лейди Мара, винаги мисля за теб като за своя дъщеря. — След това стана сериозен и поднесе официалното си послание. — Помолих аз да съм този, който ще уведоми Великата господарка, че Събранието е гласувало. Решението бе взето с неохота, но магьосниците отстъпват пред исканията ти. Нашият орден ще съблюдава новия закон, както е наложен от император Джъстин.
Мара наведе почтително глава. Почти очакваше Фумита да си отиде веднага по обичайния магьоснически начин, след като бе донесъл съобщението.
Но родственото признание към сина му сякаш бе отворило шлюзовете на промяната, защото този път Фумита се задържа.
— Мой сине, моя дъще, искам и двамата да знаете, че храбрите ви действия бяха одобрени. Вие донесохте чест за Акома и Шинцаваи. Съжалявам само, че моят брат — пастрокът на Хокану — вече не е жив, за да види.
За миг Хокану запази сдържаната си физиономия, но Мара усещаше огромната му гордост. Най-сетне усмивка пропука воинската му фасада, почти отразила усмивката на лицето на Фумита.
— Май никой от потомците на дома Шинцаваи не е склонен да спазва традицията — отбеляза магьосникът. Обърна се към Мара. — Може би никога няма да разбереш колко трудно е за нас да се откажем от живота, който познаваме, когато силата ни се разкрие. Още по-тежко е за такива като мен, вече пораснали, мъже със семейства. Тайните на Събранието са осакатили чувствата ни, често си мисля така. Това беше трагична грешка. Принудени бяхме да крием чувствата си зад стени и в резултат на това актовете на жестокост изглеждаха отдалечени от нас. Но промяната ни обновява и човечността в нас ще се пробуди. Мисля, че накрая ние от Събранието ще израснем и вероятно дори ще ти благодарим, лейди Мара.
Господарката на империята прегърна магьосника с фамилиарност, на каквато преди изобщо нямаше да се осмели.
— Посещавай често имперския двор, Фумита. Внучката ти трябва да расте с радостта от това, че познава дядо си.
Почувствал се сякаш неловко от прилива на чувства, Фумита се поклони непохватно. Миг след това изчезна и остави Мара и Хокану да споделят един последен миг на близост.
Фонтаните пееха, цветята пръскаха уханията си в помръкващата вечер. Един млад слуга прекъсна мига с поклон и с думите:
— Милейди, Небесната светлина моли за присъствието на баща си и на Господарката на империята на съвет.
— Политика — отрони с въздишка Мара. — Тя или ние сме господарите?
— Тя господства, разбира се — усмихна се Хокану. — Иначе никога нямаше да те оставя, любима.
А после предложи ръката си на бившата си съпруга. С достойнство, породено от дълбок кураж и непоколебим вътрешен мир, я придружи към имперските покои и новата й роля на регент и Господарка на империята.
Херолдът удари гонга.
Лейди Мара, Господарка на империята, се отпусна на обшитата със златна нишка възглавница, която не можеше да смекчи неподатливия мрамор на официалния й трон на имперския подиум. Тронът не беше толкова величествен като обкования със злато на Джъстин, но беше не по-малко неудобен. След две години ръководене на публичните задължения на Джъстин така и не беше свикнала с него.
Мислите й се зареяха. Джъстин трупаше опит и ставаше все по-способен да решава въпросите, поднасяни в Деня на молбите. Беше наследил таланта на майка си да вижда шаблона в сложните проблеми и способността на баща си да прониква до сърцевината на нещата и все по-често Мара му беше повече съветничка, отколкото регент. Понякога седеше потънала в спомени и понасяше дългите часове държавни съвети, като се доверяваше на Джъстин да я уведоми, щом вниманието й се окажеше нужно.
Наближаваше залез-слънце. Денят на молбите най-после се приближаваше към края си. Последните молители се приближиха към перилото. Мара устоя на подтика да потърка уморените си очи, когато Джъстин, деветдесет и вторият император, извика традиционните слова, признаващи правото на пристъпилия напред поданик да бъде изслушан:
