Всяко излизане от склада изпъваше нервите му. Засече един безделник в сенките пред дюкяна от другата страна на улицата. Приличаше на просяк с размътен поглед, затъпял от пристрастяване към татийша, само дето очите му бяха прекалено съсредоточени. Врагът все още го търсеше.
Отдъхна си чак когато фургоните потеглиха и завиха в съседната уличка.
И все пак още не се беше измъкнал от опасността, нито щеше да е в безопасност, преди да се е отдалечил на мили от Онтосет. Мислите му се върнаха към бъдещето: този, който бе поставил капана около дюкяна и склада, щеше да предположи, че мрежата му е разкрита. След това щеше да стигне до извода, че избягалата му плячка се е досетила, че тук действа друга организация. Логиката налагаше този невидим враг да реагира с контрамерки, за да осуети издирването, което Аракаси тепърва трябваше да предприеме. Объркващи кръгове и кръгове щяха да заличават следите и линиите му за свръзка в Онтосет трябваше да се прекъснат без следа. Още две нива на операция трябваше да се включат, и то бързо: едното да провери за изтичания в клоновете в други провинции, а другото да претърси по изстинала следа и да се опита да разкрие идентичността на този нов враг.
Трудностите бяха почти непреодолими. Вярно, Аракаси имаше нюх за трудни ребуси. Но тази загадка беше потенциално смъртоносна, като меч, заровен в пясък, който можеш да настъпиш всеки момент и да се набодеш.
Трябваше да се измъкне от Онтосет без чужда помощ. Да се обърне към някоя друга брънка в мрежата си означаваше да рискува отново да го разкрият. В града имаше хора, които щяха да приютят беглец срещу заплащане, но Аракаси не смееше да се обърне към тях. Сиво облекло на роб или просешки дрипи трябваше да помогнат да мине през градските порти. Излезеше ли от стените, трябваше да се скрие някъде из околностите, докато се увери, че се е измъкнал чисто, после можеше да опита маскировката на куриер и да се разбърза, за да компенсира забавянето си.
В ума му витаеха тревожни мисли за неизвестен противник, който за малко не беше го извадил от играта, и за господаря на този враг, невидима и неотвратима заплаха. След като клановата война между Мара и лорд Джиро бе забранена с декрет от магьосниците, лейди Акома беше в опасност. Докато враговете й, търсещи изгода, се съюзяваха срещу нея, щеше да й трябва възможно най-доброто разузнаване, за да се опази от новите подмолни ходове и убийствените интриги на Великата игра.
Стиснал между зъбите си тънките костени игли, шивачът се отдръпна назад, за да се възхити на официалното облекло, поръчано от лорда на Анасати.
Лорд Джиро изтърпя огледа му със сдържано презрение. Стоеше с безизразно лице и с разперени ръце, за да избегне случайно убождане от иглите, стегнали маншетите.
— Милорд — изфъфли шивачът през иглите, — изглеждате разкошно. Всяка неомъжена благородна дъщеря ще припадне в нозете ви само като види великолепието ви.
Джиро изкриви устни. Не обичаше ласкателствата. Бе грижлив към външността си до степен, при която някой по-несхватлив можеше погрешно да го вземе за суетен, и знаеше много добре важността на облеклото за създаване на впечатление. Неподходящите или зле скроени одежди можеха да накарат човек да изглежда глупав, тромав или дори простак. След като боравенето с меча и тежестите на битката не му бяха по вкуса, Джиро прибягваше до всякакви други средства, за да подсили мъжествения си вид. Надмощие можеше да се спечели или състезание на умове да се превърне в победа по-изтънчено от всеки груб триумф, постигнат на бойното поле.
Горд с дарбата си да надвива враговете си без кръвопролитие, Джиро би трябвало да сдържи възмущението си от необмисления комплимент на шивача. Човекът беше просто занаятчия, наемник, който почти не заслужаваше вниманието му, още по-малко гнева му. Думите му бяха по-маловажни от вятъра и само случайността го бе накарала да раздразни спомена, който Джиро все още таеше с негодувание в душата си. Въпреки най-дълбокото внимание, което обръщаше на маниерите и облеклото, лейди Мара го беше отхвърлила. Вместо него беше избрала непохватния Бунтокапи, Дори мимолетният спомен за това караше Джиро да се поти от сдържан гняв. Годините старателни усилия не му бяха донесли нищо, след като острият му ум и грижливо поддържаният чар с един жест бяха отхвърлени от Акома. Нелепият му — не, смехотворен — брат тъпак беше тържествувал над него.
Самодоволството на Бунто беше непростимо. Джиро все още го жилеше споменът за унижението. Ръцете му се свиха в юмруци и той изведнъж ядосано се сопна:
— Не ми харесва този халат! Не съм доволен. Направи друг, а този го дай да го съдерат за парцали.
Шивачът пребледня. Дръпна иглите от зъбите си, падна ничком на лъскавия под и опря чело в дъските.
— Милорд! Както желаете, разбира се. Покорно моля да ми простите за липсата на вкус и лошата преценка.
Джиро не отвърна нищо. Врътна обръснатата си глава към един слуга да смъкне халата и да го пусне на купчина в краката му.
— Ще облека синьо-червения. Донеси го веднага.
