— Като заговорихме за финанси… — Триша протегна ръка. — Ще ми дадеш ли десетачка?
— Миналата седмица ти дадох двайсет лири.
— Точно така. Миналата седмица.
— За какво са ти?
Триша въздъхна отегчено:
— Ами… за тампони.
— Така каза и миналата седмица.
Триша изръмжа:
— Добре, добре. Не ми давай.
Сам взе чантичката си и даде на Триша двайсет лири.
— Благодаря, мамо. — Триша я целуна по бузата. — Имам ли шанс да ме закараш?
— Да виждаш шофьорска фуражка на главата ми?
— В автобуса се возят какви ли не педофили. Може никога повече да не ме видиш.
Сам отвори външната врата:
— Ще рискуваме и този път.
Триша се изплези закачливо и бодро изскочи на улицата.
— И тези токчета са прекалено високи — извика Сам след нея.
Триша само й махна, без да се обръща.
Сам затвори вратата и взе пощата. Имаше няколко кафяви плика, очевидно поредните сметки. Едно писмо от „Ингланд рененю“ до Тери. Писмо от „Американ експрес“, което Сам се надяваше да е само рекламна брошура, а не съобщение за изчерпване на кредита. Дебел плик с нейното име, написано с главни букви. Тя занесе писмата в кухнята. Отвори дебелия плик с един нож и бръкна вътре. Напипа нещо студено и мокро; изпищя и дръпна бързо ръка.
Обърна плика и го разтръска. Отвътре изпадна кървава пилешка глава. Сам сложи ръка на устата си и загледа ужасено главата.
Двайсетина мъже с пластмасови табли чакаха за закуска. Тери взе една табла и отиде пред опашката, където един готвач сипваше лигава сланина и почернели кренвирши в една чиния.
Един нисък мъж със сипаничаво лице посегна към чинията, но Тери го изпревари. Затворникът понечи да възрази, но като видя с кого си има работа, замълча. Кимна и Тери го удостои с нервна усмивка.
— Може ли още един кренвирш? — обърна се към готвача.
Готвачът кимна и му подаде допълнителния кренвирш с пластмасовите си щипци. После му сипа голяма лъжица боб.
— Хей, тук си има ред! — извика някой от опашката.
Тери се обърна и го изгледа. Беше някакъв чернокож младок; той се огледа за подкрепа от останалите затворници. Повечето избегнаха погледа му. Съседът му отзад се наведе и му прошепна нещо на ухото. Младежът веднага промени държанието си, отпусна рамене и преглътна нервно. Махна виновно на Тери и сведе поглед. Тери го погледа още няколко секунди.
След това се обърна и взе три филии. По правило се падаше по една на човек, но никой от готвачите не възрази. Тери взе чаша чай и се запъти към килията си. Някои от затворниците на опашката закимаха и му пожелаха добро утро. Двама надзиратели бяха станали свидетели на сцената, но явно не възнамеряваха да се намесят.
Тери не беше особено гладен и със сигурност не можеше да изяде допълнителния прегорял кренвирш. Просто искаше да се наложи в затворническата йерархия. Да покаже на останалите, че с Тери Грийн шега не бива.
Пред клуба стояха трима биячи, едри мъжаги с тъмни шлифери. Държаха ръцете си събрани пред корема като второстепенни артисти в някакъв посредствен гангстерски филм. Зад тях между два месингови стълба бе опънато дебело тъмночервено въже — бариерата, през която трябваше да мине всеки клиент на „Лапландия“.
Сам мина пред опашката от чакащи. От последното й идване с Тери бяха минали повече от две години. Не беше любимото й заведение, но Джордж Кей твърдеше, че бил прекалено зает, за да излиза, и ако иска да го види, трябва да дойде тя.
Един от бодигардовете понечи да й препречи пътя, но колегата му постави ръка на рамото му и кимна. Откачи въжето и й направи знак да минава.
— Добър вечер, госпожо Грийн — поздрави я той с гърлен ирландски акцент. — Отдавна не сме се виждали.
Сам се намръщи и го изгледа. Беше над метър и осемдесет, около трийсетте, с леко оредяла коса и масивна долна челюст.
— Анди Макинли, госпожо Грийн. Бях шофьор на съпруга ви.
— О, Анди. Извинявай.
— Няма нищо, госпожо Грийн. Возил съм ви само веднъж и вероятно сте видели само главата ми отзад.
— Не е затова, Анди. Просто не очаквах да те видя тук.
— Наложи се да си потърся друга работа. Минете след мен.
Сам последва Макинли в мрачния коридор към главния салон. Три момичета с големи гърди, две блондинки и една брюнетка, танцуваха около посребрени пилони на сцената. Други десетина, не по-малко надарени, се мотаеха около предимно мъжката клиентела, приемаха да ги черпят и танцуваха за забавление на посетителите. По масите бяха наредени кофички с лед и бутилки шампанско; много от костюмираните клиенти затъкваха банкноти в жартиерите на танцьорките. Отвратителен начин да си изкарваш прехраната, помисли си Сам.
— Доста натоварена вечер, а, Анди? — отбеляза тя, докато Макинли я водеше към кабинета на Джордж Кей.
— Винаги е така, госпожо Грийн — отвърна Макинли. Почука на една врата и я отвори. — Господин Кей. Госпожа Грийн е тук.
Макинли направи път на Сам и тихо затвори вратата зад гърба й.
Джордж Кей се беше изтегнал на мекото си кресло с крака върху натрупаното си с книжа бюро и четеше „Ексчейндж енд март“.
— Сам, скъпа, каква приятна изненада.
Той свали крака от бюрото, стана и й остави по една мокра целувка на всяка буза.
— Ти знаеше, че ще дойда, Джордж.
