— Кастриш рози, това не е особено спешна работа.
— Моля те, мамо, върви си. Боли ме глава.
Сам протегна ръка и бавно свали черните й очила. Едното око на Лора беше насинено.
— Паднах — обясни тя. Видя скептичното изражение на Сам и добави: — Наистина.
Сам сгъна очилата, поклати тъжно глава.
— Той не е виновен. Много му се събира… В работата.
Сам прегърна дъщеря си с една ръка през кръста и я поведе към къщата.
— Хайде, ще ти направя кафе.
По лицето на Лора потекоха сълзи.
— Може би по-добре какао — добави Сам. — Както едно време, нали? Топло какао и бисквити. Помниш ли?
— Да, мамо — подсмръкна Лора. — Помня.
Влязоха в кухнята и Сам направи две чаши топло какао, докато Лора бършеше очите си със салфетка.
— Колко време продължава това? — попита Сам.
Лора поклати глава, но не отговори.
— Лора…
— В службата му се събира много напрежение.
— Това не е извинение.
— Заради татко.
Сам й подаде едната чаша и седна срещу нея.
— Как заради татко ти?
— Опитват се да го прецакат. Нали е зет на наркотърговец и убиец. Не е много подходяща роднинска връзка за банкер, нали?
— Насилниците винаги бият, Лора. Нищо не може да ги промени.
— Аз го обичам, мамо. Просто малко си изпуска нервите. После винаги съжалява.
— О, и това го извинява, така ли?
Сам се наведе и я погали. Лора наведе глава, сякаш да скрие синините си.
— Не го прави нарочно — прошепна тя. — Ако не ме обичаше толкова, нямаше да го прави.
— Така ли твърди?
Лора отмести смутено поглед.
— Лора, през целия си съвместен живот с баща ти независимо колко сме се карали, независимо какви спорове сме имали той никога не ме е докоснал с пръст.
— Знам — промълви Лора; хвана чашата си с две ръце.
— Истинските мъже никога не удрят жена. Могат да ти вгорчат живота по милион други начини, но никога няма да те ударят.
Лора отново заплака и Сам отиде от другата страна на масата и седна до нея. Прегърна я през раменете и опита да я успокои:
— Всичко е наред, Лора. Не плачи. Моля те, не плачи.
Лора избърса очи.
— Съжалявам, мамо.
— Няма за какво да съжаляваш. Няма за какво да се извиняваш. Изпий си какаото.
Лора надигна чашата си.
— Ходи ли при баба днес? — попита.
Лицето на Сам стана по-сериозно и Лора застина.
— Какво? Какво е станало?
Сам погали дъщеря си по бузата.
— Станало е нещастие. Съжалявам, любов моя. Затова дойдох. Баба ти… баба ти е починала.
— О, господи, мамо! Не!
По лицето на Лора се изписа ужас и Сам я прегърна силно.
Когато Сам се върна у дома си, Макинли вече я чакаше. Беше спрял лексуса пред двойния гараж и стоеше до колата с каменно изражение. Приближи се до сааба и й отвори вратата.
— Моите съболезнования, госпожо Грийн.
— Как…
— Тери ми телефонира от затвора. Опитал да се свърже и с вас по мобифона.
Сам се намръщи и извади мобилния телефон от чантичката си. Батерията беше изтощена. Тя го показа на Макинли.
— Да, от няколко часа се опитвал да ви намери. Затворническите власти го уведомили за майка му.
— Как го приема?
— Не е от хората, които показват открито чувствата си. Но ударът е голям за него.
— Да, не само за него. — Тя извади ключовете си. — Ела, Анди. Ще ти направя кафе.
Макинли извади една визитна картичка.
— Една полицайка идва. Пратили я да ви съобщи за госпожа Грийн. Казах, че ще ви съобщя, но тя остави тази картичка да й се обадите, ако имате някакви въпроси.
— Не ми трябва, Анди. Вече знам каквото ме интересува.
Лампичката на телефонния секретар примигваше укорително. Имаше две съобщения. Сам пусна касетата. И двете бяха от госпожа Ханкок от старческия дом. Сам ги изтри, без да ги слуша.
Двамата влязоха в хола и Сам наля две чаши коняк.
— Бяхте ли близки със свекърва ви? — попита Макинли.
Сам кимна.
— Да, след смъртта на майка ми. Това беше преди петнайсет години. Катастрофа. — Тя се усмихна. — Може би затова толкова държа на коланите. — Отпи от коняка си. — Грейс винаги ми е помагала. Когато имах нужда да поговоря с някого, тя винаги бе насреща.
Макинли кимна. Беше много добър слушател. Гледаше така с бледосините си очи, сякаш попива всяка дума. Всяка жена би се влюбила в такъв човек, даде си сметка Сам. Беше внимателен, грижовен, мил и можеше да се разчита на него. Да беше с двайсетина години по-млада, може би щеше да се изкуши, но сега се чувстваше повече като негова по-стара сестра. Дори по-зле. Като майка.
— Въпреки Алцхаймера още ми харесваше да й говоря. Можех да й се доверя. Имах чувството, че се разтоварвам.
Макинли кимна.
— Хубаво е да имаш пред кого да излееш болката си.
— А ти, Анди? Пред кого изливаш болката си?
Макинли вдигна рамене, не отговори. Сам не настоя. Достатъчно добре познаваше Макинли и знаеше, че той не обича личните въпроси.
— Знаеш ли какво иска Тери от мен за онази сделка с валутата?
— Спомена някои неща. Само в общи линии.
— Ще ми помогнеш ли?
— Ще направя каквото мога.
Сам отпи глътка коняк.
— Благодаря, Анди. Не знам какво щях да правя без теб. Наистина.
Макинли се наведе и двамата се пукнаха.
— За мен е удоволствие, госпожо Грийн.
