беззвучност; докато изкачваше тичешком стълбите, тишината беше почти зловеща. Тук също
имаше книги, но те бяха заключени в стъклени шкафове. Някои от тях изглеждаха много
стари — с оръфани корици и страници, придържани само от няколко нишки. Други
очевидно съдържаха опасни или дори черни магии — „Неописуеми култове”, „Демонска
чума”, „Практическо ръководство за съживяване на мъртвите”.
Имаше и стъклени шкафове, които съдържаха редки предмети с прекрасна изработка —
изящен стъклен флакон, чиято запушалка представляваше огромен изумруд; корона с
диамант в средата, която надали би станала на чиято и да било човешка глава; медальон във
формата на ангел, чиито крила бяха часовникарски колелца и зъбци. А в последния шкаф,
точно както Изабел й беше казала, проблясваха два златни пръстена, оформени като извити
листенца; елфическата им изработка беше деликатна като бебешки дъх.
Разбира се, шкафът беше заключен, но руната за отваряне (Клеъри бе прехапала устни,
докато я рисуваше — трябваше много да внимава да не я направи прекалено силна, та
шкафът да се строши и шумът да привлече внимание) се справи с ключалката и Клеъри
предпазливо вдигна капака. Чак когато пъхна стилито в джоба си, се поколеба.
Наистина ли щеше да го направи? Да открадне от Клейва, за да плати на кралицата на феите,
чиито обещания, както й беше казал Джейс веднъж, бяха като скорпиони, с жила на
опашките?
Поклати глава, сякаш за да прогони съмненията… и се вцепени. Някой отваряше вратата на
библиотеката. Съвсем ясно чу изскърцването на дървото, приглушени гласове, стъпки. Без да
му мисли, тя се хвърли на земята и се прилепи до студения дървен под на галерията.
— Прав беше, Джейс — разнесе се глас, хладно развеселен и ужасяващо познат. — Наистина
няма никого.
Ледът във вените на Клеъри сякаш изкристализира, приковавайки я на място. Не беше в
състояние нито да помръдне, нито дори да си поеме дъх. Не беше преживявала по-голям
шок, откакто бе видяла баща си да забива меч в гърдите на Джейс. Много бавно тя пропълзя
до ръба на галерията и погледна надолу.
И яростно прехапа устни, за да не изпищи.
През високите прозорци на сводестия таван струяха слънчеви лъчи и осветяваха част от
пода, досущ както прожекторът осветява сцената. Клеъри ясно виждаше инкрустациите,
оформени от късчета стъкло, мрамор и полускъпоценни камъни — ангела Разиел, Бокала и
Меча. Стъпил точно върху едно от разперените крила на ангела, стоеше Джонатан
Кристофър Моргенстърн.
Себастиан.
Значи така изглеждаше брат й. Така изглеждаше в действителност — жив, движещ се,
говорещ. Бледо, изсечено лице и високо, стройно тяло в черни дрехи. Косата му беше
сребристобяла, не тъмна, както първия път, когато го видя, боядисана като косата на
истинския Себастиан Верлак. Естественият й цвят му отиваше повече. Очите му бяха черни
и искряха от живот и енергия. Последния път, когато Клеъри го видя да плува в стъкления
ковчег като Снежанка, една от ръцете му представляваше превързано чуканче, ала ето че
сега тя беше здрава. Около китката проблясваше сребърна гривна, но по нищо не личеше, че
някога е била ранена, още по-малко пък — че е липсвала.
А до него, със златиста коса, проблясваща на бледите лъчи, стоеше Джейс. Не Джейс,
какъвто й се бе явявал безброй пъти през последните две седмици — пребит, окървавен,
страдащ, умиращ от глад, заключен в мрачна килия, крещящ от болка или зовящ името й. Не,
това бе онзи Джейс, когото си спомняше (когато си позволеше да си спомни) — пращящ от
здраве, преливащ от енергия, красив. Беше пъхнал небрежно ръце в джобовете на дънките си,
а белезите прозираха под бялата му тениска, върху която бе наметнал сако от жълтокафяво
кадифе, което Клеъри не беше виждала и което прекрасно подчертаваше златистия оттенък
на кожата му. Отметнал глава назад, той като че ли се наслаждаваше на слънчевата милувка.
— Аз винаги съм прав, Себастиан — заяви той. — Би трябвало вече да си го разбрал.
Себастиан го изгледа преценяващо и по лицето му се разля усмивка. Клеъри зяпна.
Изглеждаше съвсем истинска. Но пък какво ли знаеше тя? Някога Себастиан се бе усмихвал
и на нея, а ето че то се бе оказало една огромна лъжа.
— Е, къде са книгите за призоваване? Има ли някакъв ред в този хаос?
— Не съвсем. Не и азбучен ред, а специалната система на Ходж.
— Онзи, когото убих ли? Неприятно — каза Себастиан. — Може би ще е по-добре, ако аз
претърся горния етаж, а ти — долния.
Той се насочи към стълбите, отвеждащи до галерията, и сърцето на Клеъри задумка от
уплаха. Тя свързваше Себастиан с убийства, кръв, болка и ужас. Знаеше, че веднъж Джейс се
бе изправил срещу него и го бе победил, ала едва не бе загинал. Тя никога нямаше да надвие
брат си в ръкопашна схватка. Можеше ли да скочи от галерията, без да си строши някой
крак? А и дори да го стореше, какво щеше да стане тогава? Какво щеше да направи Джейс?
Себастиан вече бе сложил крак на първото стъпало, когато Джейс го повика:
— Почакай. Ето ги тук. Заведени са под „Магия, несмъртоносни”.
— Несмъртоносни? Че какво им е забавното? — проточи Себастиан, но все пак свали крак
