усмихва, откакто тя го бе целунала на плажа. Част от нея имаше чувството, че някаква ръка я
бе пренесла обратно в миналото й, когато обичаше Джордан по-силно, отколкото вярваше,
че е възможно; на друга част обаче й се струваше, че е била повлечена от течение и се бе
събудила в напълно непознато място, далеч от досегашния й живот и топлината на
глутницата.
Беше много странно. Не по лош начин, помисли си. Просто… странно.
Джордан най-сетне спря пред къщата, която, както видя Мая най-сетне, бе построена от
блокове златни камъни с жълтеникавокафявия цвят на вълча козина. Масивно каменно
стълбище отвеждаше до двукрила черна врата. В средата на кръгообразната алея за коли се
издигаше внушителен слънчев часовник, който показваше седем часа сутринта. По ръба на
каменното му лице бяха вдълбани думи: ОТБЕЛЯЗВАМ ЕДИНСТВЕНО ЧАСОВЕТЕ, КОИТО
ГРЕЯТ.
Мая скочи от колата в същия миг, в който входната врата се отвори и се разнесе глас:
— Претор Кайл!
Джордан и Мая погледнаха натам. По стълбите слизаше мъж на средна възраст, облечен в
тъмносив костюм. В русата му коса се забелязваха посивяващи кичури. Джордан придаде на
лицето си напълно безизразен вид и се обърна към него:
— Претор Скот. Това е Мая Робъртс от глутницата Гароуей. Мая, това е претор Скот. Може
да се каже, че той ръководи Претор Лупус.
— От деветнайсети век насам организацията винаги се е ръководила от член на семейство
Скот — каза мъжът и хвърли поглед към Мая, която наведе глава в знак на подчинение. —
Джордан, трябва да призная, че не очаквахме да те видим отново толкова скоро.
Положението с дневния вампир в Манхатън…
— Е под контрол — побърза да го увери Джордан. — Не затова сме тук. Става въпрос за
нещо съвсем различно.
Претор Скот повдигна вежди.
— Ето че събуди любопитството ми.
— Доста е спешно — намеси се Мая. — Люк Гароуей, водачът на нашата глутница…
Острият поглед на претор Скот я накара да замълчи. Макар да нямаше своя глутница, той
беше алфа — в това държанието му не оставяше никакво съмнение. Очите под гъстите му
вежди бяха сивозелени, около врата му, под яката на ризата, проблясваше бронзовият
преторски медальон, с отпечатъка от вълча лапа върху него.
— Претор Лупус сам решава кое е спешно и кое не — заяви той. — И освен това не сме
хотел, отворен за неканени гости. Джордан рискува като те доведе тук и много добре го знае.
Ако не беше един от най-обещаващите ни възпитаници, като нищо щях да отпратя и двама
ви.
Джордан пъхна палци под колана на дънките си и сведе поглед към земята. Миг по-късно
претор Скот сложи ръка на рамото му.
— Ала ти си един от най-обещаващите ни възпитаници. А и изглеждаш изтощен; виждам, че
цяла нощ не си мигнал. Ела да поговорим в кабинета ми.
Кабинетът му се оказа в дъното на дълъг и криволичещ коридор с елегантна ламперия от
тъмно дърво. Къщата жужеше от гласове, а до стълбището, отвеждащо на горния етаж, беше
окачен списък с правила.
ПРАВИЛА НА ДОМА:
• Никакво преобразяване по коридорите.
• Никакъв вой.
• Никакво сребро.
• Облеклото е задължително по всяко време. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ.
• Никакви сбивания. Никакво хапане.
• Надписвайте храната си, преди да приберете в общия хладилник.
Във въздуха се носеше ухание на приготвяща се закуска и стомахът на Мая изкъркори.
— Ако сте гладни, мога да накарам някой да ви напълни чиния с разни неща за хапване —
развеселено предложи претор Скот.
— Благодаря — промърмори Мая. Междувременно бяха стигнали до края на коридора и
претор Скот отвори една врата, на която пишеше ОФИС.
— Руфъс — каза той, повдигайки вежди. — Какво правиш тук?
Мая надникна покрай него. Кабинетът се оказа просторна стая, в която цареше уютен
безпорядък. От другата страна на огромен правоъгълен прозорец се разстилаше ливада,
върху която групички предимно млади хора изпълняваха нещо, което приличаше на строева
подготовка, облечени в черни анцузи и тениски. По стените на стаята имаше купища книги
за ликантропията; повечето от тях бяха на латински, но Мая разпозна думата „lupus”.
Писалището представляваше внушителен мраморен блок, поддържан от статуите на два
ръмжащи вълка.
Пред него имаше два стола, в единият от които седеше мъж — върколак — прегърбен,
стиснал ръце пред себе си.
— Претор Скот — каза той с дразнещ глас. — Надявах се да поговорим за инцидента в
Бостън.
— Онзи, в който счупи крака на повереника си ли? — сухо попита пазителят. — Определено
ще го обсъдим, Руфъс, но не точно сега. В момента имам по-спешна работа.
— Но, претор…
— Това е всичко, Руфъс — прекъсна го Скот с категоричния тон на алфа вълк, чиито
заповеди не можеха да бъдат оспорвани. — Не забравяй, че това е място за рехабилитация.
Което включва да се научиш да уважаваш правилата.
Като си мърмореше под носа, Руфъс се надигна от стола. Едва тогава Мая осъзна и реагира
на огромния му ръст. Той се извисяваше и над нея, и над Джордан, гърдите му издуваха
черната тениска, а бицепсите му заплашваха да скъсат ръкавите. Главата му бе ниско
избръсната, а върху едната му буза имаше дълбоки следи от нокти, като бразди в мека почва.
С един кисел поглед към Мая, той мина покрай тях и излезе в коридора.
