Люк се намръщи, но преди да успее да каже нещо, сервитьорката дойде с голяма кана за кафе. Беше млада, със силно изрусена коса, вързана на две плитки. Когато се наведе да напълни чашата на Саймън, едната от плитките го докосна. Той усети миризма на пот и по-слабо, на кръв. Човешка кръв — най-сладкият аромат. Почувства познатото присвиване на стомаха. Студ се разпростря из цялото му тяло. Беше гладен, а в апартамента на Кайл имаше само кръв със стайна температура, която вече беше започнала да се съсирва — отвратителна мисъл, дори и за вампир.
„Никога не си пил човешка кръв, нали? Ще пиеш. А после никога няма да го забравиш.”
Той затвори очи. Когато ги отвори, сервитьорката си беше отишла и Клеъри го гледаше втренчено и любопитно през масата.
— Всичко наред ли е?
— Да — той обви пръсти около чашата. Ръката му трепереше. По телевизора над тях даваха вечерните новини.
— Уф! — каза Клеъри, поглеждайки екрана. — Слушате ли това?
Саймън проследи погледа й. Водещият на новините изглеждаше като всеки водещ на новини, на когото предстои да съобщи нещо изключително тъжно.
— Тази сутрин бебе беше намерено изоставено в една алея зад болница „Бет Израел” — казваше той. — Момченцето е бяло, тежи три килограма и е в добро здраве. Беше открито в кошче за кола, зад една кофа за боклук на алеята — продължи той. — Най-объркващото нещо е бележката, написана на ръка и пъхната в одеялото на детето, с която родителят моли служителите в болницата да умъртвят бебето, защото: „Нямам силата аз да го направя.” Според полицията, по всяка вероятност майката на детето е бездомна или душевно болна; те твърдят, че имат „обещаваща следа”. Ако някой има информация за детето, нека се обади на отдел „Престъпления” на телефон…
— Това е ужасно — каза Клеъри и се обърна с гръб към телевизора, потрепервайки. — Не разбирам как хората могат да изхвърлят бебетата си като боклук…
— Джослин — каза Люк, тонът му беше рязък от притеснение. Саймън погледна майката на Клеъри. Тя беше бяла като платно и изглеждаше, сякаш щеше да повърне. Рязко бутна чинията си, стана от масата и забърза към тоалетната. Миг по-късно Люк пусна салфетката си и тръгна след нея.
— По дяволите! — Клеъри сложи ръка на устата си. — Не мога да повярвам, че го казах. Толкова съм глупава!
Саймън вече съвсем се обърка.
— Какво стана?
Клеъри потъна на мястото си.
— Тя се сети за Себастиан. Тоест за Джонатан. Брат ми. Сигурно го помниш.
Каза го със сарказъм. Нямаше никаква вероятност някой от тях да забрави Себастиан, чието истинско име беше Джонатан. Той беше убил Ходж и Макс и почти беше успял да помогне на Валънтайн да спечели войната, и да донесе гибелта на всички ловци на сенки. Джонатан, който имаше горящи черни очи и усмивка като острието на бръснач. Джонатан, чиято кръв му загорча като киселина, когато веднъж Саймън го ухапа. Не че съжаляваше.
— Но майка ти не го е изоставила. Тя се е грижела за него дори и след като е разбрала, че в него има нещо ужасно сбъркано.
— Но го е мразила — каза Клеъри. — Май така и не е успяла да го преживее. Представи си какво е да мразиш собственото си дете. Всяка година на рождения му ден вадеше кутията с бебешките му вещи и плачеше над нея. Според мен плачеше за сина, който би могла да има, ако… Сещаш се. Ако Валънтайн не беше направил, каквото направи.
— А ти щеше да имаш брат — каза Саймън. — Истински брат. Не някакъв психопат убиец. Клеъри беше на ръба на сълзите и бутна чинията си настрани.
— Лошо ми е. Случвало ли ти се е да си гладен, но да не можеш да хапнеш нищо?
Саймън погледна изрусената сервитьорка, която се облягаше на плота.
— Да — каза той. — Случвало ми се е.
Накрая Люк се върна на масата, но само за да каже на Клеъри и Саймън, че ще прибере Джослин вкъщи. Остави пари и те платиха, преди да излязат от заведението, и да отидат в „Галакси Комикс” на „Седмо Авеню”. Но и двамата не можаха да се отпуснат и да се забавляват, и накрая се разделиха с уговорка да се видят на другия ден.
Саймън тръгна през града с вдигната качулка, пуснат 1Рос1 и бумтяща в ушите му музика. За него музиката беше начин да изключи всичко. Когато излезе на Второ авеню и тръгна надолу към Хюстън, започна да ръми и стомахът го присви.
Пресече вече почти безлюдната Първа улица — тъмна ивица между ярките светлини на Първо Авеню и „Авеню Ей”. Тъй като беше със слушалки на ушите, не ги чу да приближават, докато почти не го настигнаха. Усети, че нещо не е наред, едва когато дълга сянка падна по тротоара върху неговата. Появи се и още една сянка от другата му страна. Той се обърна…
И видя двама мъже зад себе си. И двамата бяха облечени като крадеца, който го нападна онази нощ— със сиви анцузи и ниско спуснати сиви качулки, които скриваха лицата им. Бяха достатъчно близо, за да го докоснат.
Саймън отскочи назад със сила, която изненада и него самия. Тъй като отскоро се беше сдобил с вампирските си умения, той още не можеше да свикне с тях. Миг по-късно се озова на стъпалата пред една сграда, на няколко метра от нападателите. Това толкова го изуми, че замръзна.
