Ако беше видял Клеъри облечена като за сватба преди няколко месеца, Саймън щеше да изпита смесени чувства: мрачно отчаяние (тя никога нямаше да го обикне) и вълнение (или, може би щеше, ако намереше смелост да й каже какво чувства). Сега това го накара само да почувства единствено тъга.
— Добре? — повтори Клеъри. — Само толкова? Боже! — тя се обърна към Мая. — А ти какво мислиш?
Мая се беше отказала от неудобните столове и седеше на пода, облегната на украсена с тиари и дълги воали стена. Беше поставила електронната игра на Саймън на коленете си и изглеждаше меко казано обсебена от „ОТА”.
— Не питай мен. Аз мразя рокли. Ако можех, щях да ходя на сватбите по дънки.
Това беше истина. Саймън рядко виждаше Мая облечена с нещо различно от дънки и тениска. В това отношение беше пълна противоположност на Изабел, която обличаше рокли и слагаше високи токчета и в най-неподходягците моменти. Макар че, след като веднъж я беше видял да ликвидира демон вермис с тънкото си токче на ботуша, вече не се притесняваше толкова от това.
Звънчето в салона иззвъня и влезе Джослин, следвана от Люк. Двамата държаха чаши димящо кафе, Джослин гледаше Люк с пламнали бузи и блеснали очи. Саймън си спомни
думите на Клеъри, че били отвратително влюбени един в друг. Той самият не мислеше, че е отвратително, вероятно защото не бяха негови родители. И двамата изглеждаха щастливи и според него това беше много хубаво.
Очите на Джослин се разшириха, която видя Клеъри.
— Скъпа, изглеждаш великолепно!
— Да, това и трябва да кажеш. Ти си ми майка — отвърна Клеъри, но все пак се усмихна. — Хей, това случайно да е кафе?
— Да. Като извинение, че закъсняхме — отвърна Люк и й подаде чашата. — Задържаха ни. Проблеми с кетъринга и така нататък — той кимна към Саймън и Мая. — Здравейте.
Мая наведе глава. Люк беше водач на местната глутница, към която тя принадлежеше. Макар и да я беше отучил от навика й да му вика „господарю” или „сър”, тя се държеше почтително в негово присъствие.
— Нося ти послание от глутницата — каза тя и остави електронната игра. — Имат въпроси за партито в „Айрънуъркс”…
Мая и Люк потънаха в разговор за партито, което глутницата организираше в чест на сватбата на техния алфа, а собственичката на булчинския салон (висока жена, която четеше списания зад бюрото, докато тийнейджърите си говореха) осъзна, че хората, които щяха да платят за роклята, са пристигнали и се спусна да ги поздрави.
— Току-що получих роклята ви. Изглежда невероятно — възкликна тя, хвана майката на Клеъри за ръката и я поведе към задната част на салона. — Елате да я пробвате. — Люк тръгна след тях, но тя заплашително го посочи с пръст. — Вие стойте тук.
Люк гледаше объркано как годеницата му изчезва зад две бели, изрисувани със сватбени звънчета, летящи врати.
— Мунданите вярват, че не трябва да виждаш булката със сватбената рокля преди церемонията — напомни му Мая. — Носи лош късмет. Сигурно й се струва странно, че си дошъл на пробата.
— Но Джослин искаше да чуе мнението ми… — промълви Люк и поклати глава. — Е, добре. Обичаите на мунданите са толкова странни. — Той се отпусна на един стол и потръпна, когато орнаментите на облегалката се врязаха в гърба му. — Ох!
— Ами сватбите на ловците на сенки? — попита Мая любопитно. — Те имат ли обичаи?
— Да — бавно каза Люк, — но това няма да е класическа сватбена церемония на ловци на сенки. Обичаите не предвиждат варианта някой от младоженците да не е ловец на сенки.
— Наистина ли? — Мая изглеждаше шокирана. — Не знаех.
— Част от сватбената церемония включва поставяне на постоянни руни върху телата на младоженците — каза Люк. Гласът му беше спокоен, но очите му изглеждаха тъжни. —
Руни за любов и вярност. Разбира се, ако не си ловец на сенки, знаците на Ангела няма да ти понесат. Затова с Джослин решихме да си разменим пръстени.
— Гадост — заяви Мая.
Сега Люк се усмихна.
— Не е точно така. Всичко, което някога съм искал, е да се оженя за Джослин и подробностите не ме интересуват. А и нещата се променят. Новите членове на Съвета постигнаха голям напредък, все пак убедиха Клейва да приемат една такава…
— Клеъри! — извика Джослин от задната част на салона. — Би ли дошла за малко?
— Един момент — отвърна Клеъри и глътна кафето си. — О-о, явно има проблем с роклята.
— Ами желая ви късмет — Мая се изправи на крака, пусна електронната игра в скута на Саймън и се наведе да го целуне по бузата. — Трябва да вървя. Имам среща с приятели в “Луната на ловеца”
Тя ухаеше приятно на ванилия. Под този аромат Саймън долавяше соления мирис на кръв и острия лимонов дъх, типичен за върколаците. Кръвта на всички долноземци миришеше различно — феите миришеха на увехнали цветя, магьосниците — на изгорели клечки кибрит, а вампирите — на метал.
Веднъж Клеъри го беше попитала на какво миришат ловците на сенки.
— На слънце — беше й казал той.
— До по-късно, съкровище — Мая се изправи, разроши косата на Саймън още веднъж и си тръгна. Когато вратата зад нея се затвори, Клеъри го прониза с поглед.
