Град на стълби полностью

— О, морето да ми е на помощ! — Трепери цялата. Свлича се на колене. — Морето да ми на помощ…

— Къде сме? — пита Зигруд.

Шара си спомня казаното от свети Киври: „Беше като да живееш в град, направен от листцата на цвете.“

— В Баликов — казва тя. — Но в стария Баликов. Свещения град.

— Мислех, че всичко това е било унищожено — казва Зигруд.

— Не… изчезнало е! — казва Шара. — По време на Примигването Баликов се е смалил значително, цели квартали просто са изчезнали. Някаква част сигурно е била унищожена, но явно не всичко. Това… тази част от Баликов е оцеляла, отделила се е от нашата реалност, но не напълно, доколкото е останала достъпна чрез „входове“.

Прашинки танцуват, уловени в снопове слънчева светлина. Кристалните прозорци на един вътрешен двор хвърлят по улицата златни призми.

— Значи това се опитват да си върнат? — Вдига глава да обхване с поглед небостъргач, висок половин миля и увенчан с голям златен купол. — Нищо чудно.

— И това е само част от прежното величие на града — казва Шара. — Много повече е било безвъзвратно изгубено, заедно с всички хора, които са се намирали в поразените сгради.

Фонтан с формата на букет жасмини ромони жизнерадостно. Водни кончета прелитат от цвят на цвят, зелените им очички отразяват светлината.

— Хиляди значи — казва Зигруд.

Шара клати глава.

— Милиони. — После се замисля. — Чакай. Искам да пробвам нещо…

Протяга ръце напред и започва да мърмори нещо. Първите ѝ три опита са неуспешни.

— Какво правиш? — пита Зигруд.

Но при четвъртия опит…

В ръцете ѝ се появява стъклено кълбо колкото ябълка. Шара се засмива доволно.

— Работи! Работи! Я да видя дали… — Завърта кълбото така, че да улови слънчев лъч. Кълбото изведнъж грейва, свети с ярка и чиста златна светлина. Шара се засмива отново, поставя кълбото на земята и го търкулва към Зигруд. Той го спира с крак. Кълбото продължава да грее, осветява го отдолу нагоре.

— Чудо — казва Шара. — От Книгата на червения лотос на Олвос. Това чудо никога не е сработвало във… така де, в нашия Баликов, ако можем да го наречем така. Но тук…

— Тук работи, и още как.

— Защото тази реалност се подчинява на други правила. Гледай само… търкулни кълбото към мен. — Шара се навежда да го вземе, после го хвърля високо във въздуха и казва със силен глас: — Спри и покажи! — Светещата сфера увисва на три метра над главите им и окъпва улицата около тях в мека светлина. — Имало е такива в целия град, вместо улично осветление. Страхотно, нали?

— Да, и издайнически освен това — казва неодобрително Зигруд. — Свали го, ако обичаш.

— Ами… май всъщност не знам как се прави това.

Зигруд измърморва нещо, навежда се, взима един камък и го хвърля по кълбото. Шара извиква и прикрива с ръце главата си. Камъкът улучва право в целта, кълбото се пръсва в облак прах и лекият вятър го издухва.

— Е, вече знаем, че тук камъните се държат като камъни — казва Зигруд.

Обикалят Стария Баликов — както го е кръстила Шара, — без да са сигурни какво точно търсят. Градът е изоставен — градините са голи, дворовете са празни. Но иначе всичко е чисто и бяло под жаркото слънце. Колкаштанските дрехи ги пазят донякъде от жегата. Градът е прекрасен, но Шара е предубедена — постоянно си мисли за теорията на Ефрем. „Боговете ли са създали това място — пита се тя, — или просто са построили онова, което континенталите са искали от тях?“

Случва се да надзърнат в пресечка или в прозорец и да видят нещо неочаквано — вместо още бели сгради или просторна стая виждат кални, заринати в боклуци улици, пълни с намръщени континентали, или канавка, която се оттича в Солда, или просто гола тухлена стена.

— Още остатъчна реалност — казва Шара. — Връзка към Новия Баликов… нашия Баликов.

Зигруд спира пред един прозорец, който гледа към кухнята на старица. Жената тъкмо почиства пъстърва.

— И те не ни виждат?

— Ехо! — виква Шара през прозореца. — Извинете!

Старицата си мърмори:

— Мразя пъстърва. Боговете са ми свидетели, че мразя пъстърва…

— Явно не ни чуват — казва Шара. — Хайде.

След още няколко пресечки стигат до голямо имение с бяла къща, извити като конски подкови арки, множество морави (сега тревата е полузадушена от плевели) и десетки изкуствени езерца, позиционирани така, че да отразяват оформената като цвете цитадела.

— Кой ли изтъкнат човек е живял тук? — пита се на глас Шара. — Висш жрец, или някой от Благословените може би…

Зигруд сочи една от арките.

— Някой, когото познаваме всъщност.

На най-горната част на арката има релефен надпис: КЪЩА ВОТРОВ.

— А — тихо възкликва Шара. — Трябваше да се сетя… Воханес спомена, че къщата им е изчезнала по време на Примигването. Но нямах представа, че е била толкова красива.

— Какво имаше предвид с онова за „благословените“? — пита Зигруд.

— Благословените са хора, които са се съешавали с някое от Божествата — обяснява тя. — Родените от такива съюзи деца са били герои, светци… хора с необичайно добър късмет, митични фигури. Светът се пренареждал около тях, за да им угоди.

Сеща се за един от последните текстове в дневника на Ефрем, където фигурира самотната дума: „Благословените“.