Град на стълби полностью

— Сигурно е било хубаво да си такъв — казва Зигруд. — И ти мислиш, че семейството на Вотров е било от тях?

— О, не, ни най-малко. Родовете на Благословените са подробно документирани. Ако Вотров са били сред тях, не биха допуснали някой да забрави за това. Чакай… Виж. — Сочи към двора, където буренаците в една от моравите са стъпкани. — Някой е бил тук. При това наскоро.

Зигруд отива при посоченото място и кляка да огледа следите.

— Много хора. Много. Мъже, струва ми се. Следите са пресни, точно както каза. — Навлиза внимателно сред плевелите. — Повечето са носили нещо. Нещо… тежко. — Сочи напред, към друга арка с форма на подкова, която води надолу по склона на хълм. — Там са отишли. — После сочи към къщата на Вотров. — А оттам са дошли.

— Можеш ли да проследиш дирята?

Той я поглежда с вдигната вежда, все едно казва: „Наистина ли ми задаваш такъв въпрос?“

Шара се чуди дали да не се разделят, но решава, че идеята не е добра. „Ако се загубим, как изобщо ще излезем оттук?“

— Ще тръгнем по дирята към мястото, където са отишли — казва тя. — А ако ни остане време, ще проверим и мястото, откъдето са дошли.

Крачат по бели улици, през дворове, около градини. Тишината изнервя Шара и скоро тя започва да се стряска при всеки отблясък, да съзира стрела във всяко отражение.

„Всички континентали заговорничат срещу нас. Изобщо не трябваше да пускам Воханес в леглото си.“

— Защо не подскачаш? — пита Зигруд.

— Какво? Да подскачам ли?

— Мислех — обяснява той, — че ще почнеш да подскачаш от вълнение, че си видяла Стария Баликов. Ще търчиш като алтава, ще скицираш това и онова…

— Както е правел Ефрем. — Шара се замисля. — Ще ми се да беше така. Ако можех, с радост бих прекарала тук остатъка от живота си. Само че тук, в Баликов, всяко парченце история има ръбчета, остри като бръснач, и колкото по-отблизо се вглеждам в тези ръбчета, толкова повече стават раните ми.

Къща с форма на вулкан стърчи над ромонящо поточе в легло от бели камъни.

— Аз пък не мисля, че това е в природата на историята — казва Зигруд.

— Така ли? А какво е тогава?

— Това — казва той — е природата на живота.

— Сериозно? Доста депресираща гледна точка, ако питаш мен.

— Животът е пълен с красиви опасности и опасни красоти — казва Зигруд. Поглежда към небето и бяла слънчева светлина се отразява в белезите му. — И те ни нараняват по начин, който ние не виждаме. Раната се разширява на вълни като… като водна повърхност около хвърлено камъче, и докосва мигове в далечното бъдеще.

— Може и да е вярно.

— Мислим си, че се движим, че тичаме, че напираме напред, но според мен в много отношения тъпчем на място, уловени в капана на миг, който сме преживели много отдавна.

— И какво да правим тогава?

Той вдига рамене.

— Да се примирим.

Вятърът запраща малка топка прахоляк в краката му, после я подгонва нататък по бялата каменна уличка.

— Мястото ли ти навява тези мисли? — пита Шара.

— Не. — Зигруд клати глава. — Стигнал съм до този извод много отдавна.

Издут кристален прозорец на покрива на кръгла къща улавя синьото небе, разтяга го и образува съвършен лазурен мехур.

— Ти не си човекът, когото освободих от затвора — казва Шара.

Той вдига отново рамене.

— Възможно е.

— Ти си по-мъдър от него. По-мъдър си и от мен. Мислиш ли за завръщане у дома?

Зигруд спира насред крачка; погледът му обхожда паветата с цвят на сметана. После казва:

— Не.

— Не? Никога?

— Те вече не ме познават. Много време мина. Сега те са различни хора. Като мен. И не биха искали да видят в какво съм се превърнал.

Тръгват отново по следата. След кратко мълчание Шара казва:

— Мисля, че грешиш.

— Мисли каквото искаш.

Дирята сякаш няма край.

— Не биха могли да вкарат коли тук — размишлява на глас Шара. — Остатъчната реалност не би го позволила, защото автомобилите не са съществували по онова време.

— Поне един-два коня да бяха вкарали.

— И да ни ги оставят? Виж, това би било невиждан къс… — Шара млъква рязко и спира, загледана в една висока закръглена сграда вляво.

— Какво? — пита Зигруд.

Шара плъзга поглед по стените и прозорците с форма на осмоъгълна звезда и виолетово стъкло.

— Сега пък какво? — пита отново Зигруд.

Шара е спряла погледа си на фасадата и на надписа в горната ѝ част — съкратен цитат от Юкоштава: „ОНЕЗИ, ЩО ТРЕПЕРЯТ ОТ СТРАХ, ИЗПРАВЕНИ ПРЕД ИЗБОР ИЛИ ВЪЗМОЖНОСТ, ЗАЩО ДА ГИ ДОПУСКАМ В СЯНКАТА СИ?“

— Чела съм за това място — измърморва тя под нос.

— Аз пък мислех, че си чела за всяка сграда в този град.

— Не! Не, четох за това място… съвсем наскоро.

Тръгва напред и докосва белите стени. Спомня си откъса от дневника на Ефрем, където професорът цитира писмо на сейпурски войник за смъртта на Юков: „Последвахме каджа до едно място в града — храм в бяло и сребърно, стените му приличаха на звездно небе, имаше много лилаво стъкло. Не виждах бога в храма и се разтревожих, че може да е капан, но нашият генерал не беше притеснен, зареди своето черно олово в ръчното си оръдие и влезе.“

Шара е затаила дъх. Тръгва към вратата на храма — боядисано в бяло дърво с резба, наподобяваща звезди и животинска козина — и я отваря.