Мивск спира пред св. Тошкей. Висок мъж с колкаштанска дреха се е навел над дулото на оръдието и наднича през отвора в палубата към корабите „Узина“ и „Укма“, десния фланг на малката им армада.
Капитан Мивск го гледа смутено.
— Кой?… Кой?…
— Никога не бях плавал на въздушен кораб — отбелязва мъжът. — Плавал съм на много неща, но не и на въздушен кораб.
Мивск иска да го попита защо не си е сложил очилата, защо не е с униформа, защо не се е обезопасил с въже, но всички тези въпроси са абсурдни, защото Мивск знае, че в екипажа му няма толкова едър човек… нали така?
Мъжът се обръща към Мивск; под качулката мътно проблясва само едно око.
— Като обикновен кораб ли плава? — пита той.
— Ами… — Мивск поглежда зад себе си, чуди се как да реагира на тази странна ситуация. — Защо не си на палубата, моряко? Защо не си вързан за мачтата? Така може да паднеш от…
— А оръдията? Стават ли за въздушен бой?
— Аз… Защо?
— Така си и мислех. Да. Да, струва ми се. — Мъжът килва глава и разсъждава на глас: — Шест оръдия на борда и още пет кораба в армадата… По един изстрел на кораб… Не би трябвало да е проблем. — Той кимва. — Благодарско. Това е безценна информация.
Мълниеносно движение, почти недоловимо за погледа, и капитан Мивск изведнъж се сдобива с чувството, че е глътнал голяма буца лед.
Поглежда надолу и вижда дръжката на много голям нож да стърчи между ребрата му. Корабът под него се завърта.
— Добре е капитанът да умре — казва мъжът, — преди да е видял смъртта на екипажа си. Иди си тихо и с благодарност.
Последното, което вижда Мивск, е как гигантът е застанал зад св. Тошкей и прицелва оръдието в кораба „Узина“.
Водят ги по познат маршрут, познат на Шара — по тесните празни коридори към стаята на мховоста — кръгът от сол още си е на пода, — и оттам към тунела, спускащ се към Престола на света, който междувременно е напълно възстановен.
— Сринахте тунела, но ние лесно го възстановихме — казва Волка. — Едва ли ще се сетиш с помощта на кое чудо го направих.
Не ѝ е хрумвало, че тунелът е изкопан с магически средства, но сега отговорът ѝ се струва очевиден.
— Свещта на Овски — казва тя.
Лицето на Волка се изопва, той махва с ръка и ги повежда по тунела, като крепи в шепа своя невидим пламък. Воханес се изкисква.
„Още не е освободил Колкан — мисли си Шара. — Може би Малагеш… Може би тя ще успее да…“ Всъщност, дава си сметка, в момента Малагеш сигурно щурмува имението Вотров. Или това, или укрепява посолството. Нито едното, нито другото може да им е от полза. А Зигруд е далеч оттук, близо до Юкоштан. С други думи, сами са.
Тунелът сякаш няма край. Шара си представя как Колкан ги чака в края му, глиненият човек, седнал в дъното на пещера, с очи сиви и празни.
— Съжалявам, Во — прошепва тя в мрака.
— Няма за какво да съжаляваш — казва той. — Срам ме, че се наложи да се запознаеш с това лай…
— Тихо — прекъсва го един от пазачите им и го удря в бъбреците. Воханес изскимтява и продължава с мъка напред.
Стигат до Престола на света и Воханес ахва сащисано:
— Да му се…
На Шара ѝ се иска да изпита силното вълнение, което е изпитала първия път, но сега храмът ѝ се струва тъмен и разкривен, пълен с черни кьошета и шепот.
Двайсетина и повече Реставратори с колкаштански одежди стоят в атриума на Колкан пред празния прозорец. До прозореца има стълба.
„Това се случва наистина.“
Волка тръгва по стълбището, което води нагоре към камбанарията на Престола. Вдига ръце — дланите му светят с оранжева светлина.
— Нека първо върнем храма към прежното му великолепие — казва той. Сочи към Шара и Воханес, мърмори си нещо под нос. Чува се неприятен звук, все едно плъзгаш пръсти по стъкло. Ръцете на Шара още са вързани, но тя опипва предпазливо с палеца на крака си и среща невидима стена. „Камбаната на пеперудата, задействал я е отново.“
— Гледайте да не дишате много — казва с усмивка Волка. — Тази е значително по-малка.
Ухилен като самодоволно момченце, той изкачва стъпалата към камбанарията и изчезва от погледа им.
— Явно е успял да възстанови и камбанарията — казва Шара.
— Тихо — сгълчава я един от Реставраторите.
— Само преди няколко дни беше пълна с пръст.
— Тихо!
— И какво ще направиш, ще ни удариш през бариерата? — казва Воханес.
Реставраторът пристъпва заплашително към тях, после спира, сякаш внезапно се е сетил, че има друга, по-важна работа.
— Трябваше да се сетя, че ще стане така — казва Шара. — Трябваше да се сетя.
— Шара, млъкни — прошепва Воханес. — Слушай, ти… Имаш някакъв скрит коз, нали? Както винаги?
— Ами… не. Всъщност нямам.
— Но нали мобилизирате войската? Те ще забележат, че липсваш… нали?
— Може и да забележат, но със сигурност няма да ме търсят
— Добре, но… Шара, моля те. Моля те, измисли нещо! — изсъсква той. — Трябва да измислиш нещо! Трябва, защото
