Град на стълби полностью

Шара мисли трескаво, но истината е, че няма представа как да излязат от Камбаната на пеперудата, чудо, за чието съществуване дори не е подозирала. А дори да излязат, какво могат да направят? Ранен накуцващ мъж и замаяна от хлороформ четирийсет и пет килограмова жена срещу двайсет и пет Реставратори? „Бих могла да си отворя път навън с взрив от Свещта на Овски… стига да знаех заклинанието. Но не го знам. Знам, че съществува, а това не е същото.“ Ако само имаше някакъв друг начин да се скрият или да използват подземен тунел, или…

… или да изчезнат.

— Шкафът на Парнези — тихо казва тя.

— Какво? — шепне Воханес.

— Шкафът на Парнези. С негова помощ ме отвлече брат ти. Слага хората в невидим въздушен джоб, който е скрит както от смъртно око, така и от Божествено. — „Защото е направен от Юков — спомня си тя, — за един от неговите жреци, който искал да се среща тайно с любимата си в женски манастир на Колкан. Би ни свършил работа идеално в момента.“

— Значи дори ако Колкан се появи тук лично…

— Ще сме скрити. На сигурно място.

— Страхотно! Ами… Ами, действай тогава!

— Не мога, защото ръцете ми са вързани — прошепва Шара. — Знам наизуст нужния стих от Юкоштава, но има и един жест, който го съпровожда.

— Мамка му — казва Воханес. Вдига глава да погледне към Реставраторите. — Добре. Дай да се преместим малко…

Завъртат се бавно и застават с гръб един към друг. Воханес се опитва да развърже възела около китките ѝ.

— Не знам дали ще стане — казва тихо Шара. — Възлите са стегнати здраво.

Един от Реставраторите се изсмива.

— Пипате се, а? Перверзник такъв!

— Май за пръв път докосваш жена, а, Вотров? — добавя друг.

Воханес не им обръща внимание, а прошепва:

— Мислиш ли, че брат ми наистина може да върне Колкан?

Шара поглежда към прозрачното стъкло в атриума на Колкан.

— Ами… Склонна съм да приема, че там наистина има някакво Божество.

— Но… не Колкан?

— Аз си говорих с това Божество, между другото — казва Шара. — Така мисля поне. В нощта, когато нападнаха къщата ти. Видях много сцени от различни божествени текстове… Но нито една не беше ясна. Нещо повече, видях с очите си, че много от чудесата на Юков все още са активни — включително Шкафът на Парнези, — и вече не съм сигурна, че Юков е мъртъв.

Воханес сумти и продължава да чопли възела.

— Тоест, казваш, че… че не знаеш.

— Точно така.

— Супер.

Подръпва упорито въжето около китките на Шара. Тя с горчивина си дава сметка, че това е най-интимният им контакт след онази злополучна нощ, когато са убили Урав.

— Радвам се, че съм тук с теб — казва Воханес. — Тук, в края на всичко това.

— Когато се освободим, стой близо до мен — казва тя. — Шкафът на Парнези не е голям.

— Добре, но искам да ме чуеш… Радвам се, Шара. Разбираш ли?

Шара мълчи. После казва:

— Не би трябвало.

— Защо?

— Защото когато прикритието ми бе провалено… Реших, че ти си го направил.

Той спира да подръпва въжето около китките ѝ.

— Аз?!

— Да. Ти… Ти изведнъж получи всичко, което искаше, Во. Всичко. А и ти беше единственият външен човек освен Малагеш, който знаеше коя съм в действителност. Освен това те бяха забелязали при тъкачниците, макар че явно не си бил ти. Трябва да е бил…

— Волка. — Шара не го вижда, но усеща колко е неподвижен. — Но… Шара, аз никога не… аз никога не бих ти направил такова нещо. Никога. Не бих могъл!

— Знам! Сега го знам, Во. Но тогава мислех, че… мислех, че си болен! Че ти има нещо. Изглеждаше толкова нещастен, толкова унил…

Усеща го как се оглежда.

— Може би не си грешала за това — тихо казва той. — Може би наистина ми има нещо. Но от друга страна, може би не е имало начин да бъда нормален.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид… така де, виж ги само. С такива хора съм отраснал! — Реставраторите са се събрали в атриума на Колкан и коленичат на пода за молитва. — Виж ги! Те се молят на болката, на наказанието! За тях омразата е свещена, за тях всичко, което ни прави хора, е грешно. Естествено, че ще съм смахнат! Никой човек не може да порасне нормален в такава среда!

Някъде отдалече се чува звън на камбана.

— Какво е това? — пита Во.

— Трябва да побързаме — казва Шара.

Друга камбана пропява с тих глас.

— Защо?

Още една камбана. И още една. И още една. Всички са с различен тон, сякаш някои са големи, а други — съвсем малки, но по-важно е друго — всяка камбана предизвиква резонанс в определена част от мозъка, сякаш само въпросната част може да я чуе, и излива в главата на Шара чужди усещания. При звука на една ѝ се струва, че вижда горещи, потънали в омара тресавища, оплетени лиани и китки цъфнали орхидеи; когато забива друга, Шара чува трясък на метал, крясък на гарвани, вой на битка; при следващата усеща в устата си вкус на вино, сурово месо, захар, кръв и нещо, което може да е единствено сперма; при следващата чува оглушителен трясък на сблъскващи се канари и я притиска ужасна тежест; а после, когато и последната камбана се включва в звънтежа, Шара усеща по ръцете си зимен мраз и треперлив огън в краката и сърцето.