Град на стълби полностью

— Пфу. Предпочитам охраната да е дискретна, но… Точно теб едва ли бих могъл да заблудя. Никога не са ме заплашвали директно, не. Но налице е немалко политическо говорене, което залита към агресивността и насилието. Най-шумен е Ернст Уиклов, той е и най-големият играч, повече или по-малко, в играта на Реставраторите. Градски старейшина. Силно консервативен. Пръска страшно много пари за каузата си. Може да се каже, че той е основният ми политически опонент. Избягвам да влизам в единоборство с него, не виждам нужда да го правя, но той упорито ме представя не толкова като политически опонент, колкото като демон, изпълзял право от ада.

— Изглежда е много умен човек.

— Не се прави на сладурана. Не те бива в това.

— И този Уиклов — казва Шара. — Той би ли?…

— Би ли се ангажирал като един от най-силните агитатори, които стоят зад протестите срещу Пангуи? — Воханес се усмихва хищнически, изражение, което изненадващо загрозява иначе деликатното му лице. — О, да. Не се съмнявам, че е затънал до шията в това и няма да се разплача, ако насъскаш кучетата си по него. Този тип е воняща торба с фъшкии и брада.

— Има още двама градски старейшини, които са свързани с движението за Новия Баликов — казва тя, — но те не привличат и наполовина толкова омраза като теб.

— Е — казва Воханес. — Аз някак се превърнах в символ. Както знаеш, винаги съм имал вкус към модата и архитектурата… Отчасти защото това ги вбесява. Обичам да развявам на открито вкуса си към декадентството и това обижда мухлясалите им стари ценности, фалшивата им скромност. В резултат те ме заливат с омраза и това ми печели куп нови гласоподаватели. — Дръпва изящно от цигарата си. — От моя гледна точка, това си е печалба отвсякъде. Друго, което ги дразни, е фактът, че съм получил образованието си в Сейпур. В техните очи това ме прави наполовина сейпурец. — Виноват поглед, после: — Имам и няколко… свои проекта, които вероятно са им трън в очите.

— Какви проекти?

— Ами… Сейпур е най-големият купувач на оръжия в света. Но всичките им войници са въоръжени с метателни оръжия — механизирани арбалети и стрели, а не с пушки. Проблемът, както вероятно знаеш, е в селитрата. Сейпур и неговите съюзници разполагат с минимални количества селитра, а без нея не можеш да направиш барут. Континентът, от друга страна, има селитра в изобилие…

— И ти искаш да произвеждаш муниции за Сейпур? — пита с изумление Шара.

Онова, което не казва, е: „Защо не съм чула нищо за това?“

Той свива рамене.

— Семейството ми е произвеждало тухли. Минното дело не е много по-различно.

— Но, Во, това е… Пълен идиотизъм.

— Идиотизъм?

— Да! Това е много, много по-опасно от всяка политическа лудория, която може да ти хрумне! Търговското сътрудничество със Сейпур е достатъчно противоречиво дори когато се отнася до конвенционални стоки, но производството на оръжия… Чудо е, че още си жив!

— Е, истината е, че още не съм обявил официално идеята си… Явно правителството на Сейпур не бърза с подписването на такива сделки.

— Значи наистина искаш да се превърнеш в човек, който прави печалба от войната?

— Искам — подчертава той — Баликов да се превърне в център на промишлеността и благосъстоянието. Индустрията на Сейпур е съсредоточена около войната. Войната е най-големият индустриален отрасъл на света. Баликов е много беден, дори свястно пристанище си нямаме, ако не броиш Аханаштан, докато корабостроителниците на Галадеш през месец бълват нов крайцер. Бедни сме, но разполагаме с ресурс, който военната индустрия може да използва. Не мога да променя проклетите геополитически обстоятелства, Шара. Но мога да ги използвам.

Шара се изсмива невярващо.

— Леле… имала съм си работа с много разбойнически крале и военни лордове, но никога не ми е хрумвало да сложа и Воханес Вотров в тяхната категория.

Воханес изправя гръб в царствена поза.

— Правя каквото трябва, за да помогна на народа си.

— Стига, Во — въздъхва тя. — Спести ми реториката си, моля те. Наслушала съм се на речи.

— Не е реторика. И не е реч, Шара! И преди съм се опитвал да привлека вниманието на Сейпур и неговите търговски партньори, но Сейпур мълчи. Сейпур не иска промяна, иска да задържи пълния си контрол над всичко. Иска да ни държи в бедност. Ако трябва да тръгна гол по улиците и да се предлагам като последната проститутка, за да измоля помощ за своя град, за своята страна, ще го направя.

„Той всъщност изобщо не се е променил — мисли си тя, разкъсвана между изумлението и напушилия я смях. — Все същият благороден идеалист, но по своя си перверзен начин…“

— Во, слушай — казва Шара. — Работила съм с хора, които правеха същото, което ти правиш сега. Резултатът винаги е един и същ. Всички те сега са храна за червеите, рибите, птиците или корените на дървета.

— Ясно. Тревожиш се за живота ми.

— Да! Естествено, че се тревожа! Точно в тази игра не ми се ще да се забъркваш!

— В твоята игра тоест — казва той.

— Да! И не разбирам защо не си доволен от това, което вече имаш.

— И какво имам?

— Ами, явно си много богат, имаш обещаващо политическо бъдеще, любовница, която те обожава!