Град на стълби полностью

— Годеница всъщност — казва той с необяснимо безразличие.

Пронизва я остра болка. Стомахът ѝ се свива.

— А — казва тя.

„Изобщо не би трябвало да ми пука — мисли си Шара. — Аз съм професионалист, а не някаква проклета глупачка…“

— Да. Днес не си носи пръстена. Камъкът е като чаша за уиски. — Вдига шепа, уж държи въображаем камък. — Казва, че бил конвенционален. Претрупан. И е права, разбира се, но… Още не сме определили дата. И двамата не сме по планирането. — Свежда поглед към ръцете си. — Извинявай. Това вероятно не е най-приятната тема за, ъъ — изкашля се, — за разговор.

— Винаги съм знаела, че си роден за велики дела, Во — казва тя, — но ако трябва да съм откровена, и за миг не ми е хрумвало, че си от семейния тип мъже. Тоест…

Мълчанието се проточва.

Накрая той кимва.

— Да — казва внимателно. — Но… Определени практики, които са приемливи в чужбина, тук… не се гледат с добро око. Както казват, веднъж колкаштан, винаги колкаштан… — Въздъхва и потрива тазобедрената си става. — Имам нужда от помощта ти, Шара. Баликов тъне в бедност, но има потенциала да стане велик град. Сейпур държи връзките на световната кесия. Достатъчно е да ги отпусне съвсем мъничко, само това искам. Поискай ми нещо, каквото и да е, и аз ще го направя.

„Занаятът ми — мисли тя — никога не ми е изглеждал толкова нереален и толкова нелеп.“

Но преди да е отговорила, от долния етаж долитат писъци.

— Това пък какво е? — казва Воханес, но Шара вече е изтичала при прозореца. Различава силуетите на две тела, проснати в сянката под стените на имението.

— Хм — казва Шара.

Отварят вратата с ритници и нахлуват в стаята едновременно. Съвършено е, наистина — красива, смъртоносна хореография, сивите им дрехи се развяват в напора на атаката срещу тънещите в декадентска развала гости на приема. Маската на Чейчек се е смъкнала малко и той не вижда добре с едното око, но извън това чувството е великолепно, абсолютно великолепно.

„Виж как тези предатели и грешници пищят и вряскат. Виж ги как бягат. Вижте мен и бойте се!“

Един от другарите му сритва бара. Чупят се бутилки, алкохолни пари изпълват залата. Чейчек и неговите бойни другари крещят на хората да легнат на пода, лягай долу, долу, казах. Чейчек насочва арбалета си към единствения мъж, който изглежда склонен към съпротива, крясва в лицето му и го бута на пода.

„Да си инструмент на Божественото — мисли си Чейчек — е вълнуващо и праведно.“

Жена пищи. Чейчек ѝ крясва да млъкне.

Всичко приключва бързо и лесно. Нищо чудно, като се има предвид какви са гостите — културни, мекушави. Градският губернатор също е тук, както се очаква, макар че те имат изрични заповеди да не я докосват. „Но защо? Защо? — пита се той. — Защо да прощаваме на човека, одобрил толкова много несправедливи присъди?“

Когато заложниците се укротяват, водачът на групата (Чейчек не знае името му, нито неговото, нито на останалите; нямат нужда от имена, защото всички са едно) тръгва бавно между гостите, хваща ги за косите да вдигне главите им и да види лицата.

След минутка казва:

— Не е тук.

— Сигурен ли си? — пита Чейчек.

— Знам кого търся. — Обхожда с поглед заложниците, спира се на една възрастна жена и свежда арбалета към главата ѝ, докато върхът на стрелата не трепва на сантиметри от лявото ѝ око.

— Къде?

Тя започва да плаче.

— Къде?

— Не знам какво ме питате!

— Някой специален липсва, не мислиш ли? — пита той сардонично. — И къде ли е тази персона?

Засрамена, старата жена посочва към стълбите.

— Не ме лъжеш, нали? — казва той.

— Не! — надава писък жената. — Вотров и жената се качиха горе!

— Жената? — Той прави пауза. — Значи не е сам? Сигурна ли си?

— Да. А и… — Оглежда се.

— Какво? Какво?

— Онзи с червеното палто… Не го виждам.

— Кой? — Жената не отговаря, той я стисва за косата и разтърсва главата ѝ. — За кого говориш?

Възрастната жена започва да хлипа, стресът ѝ пречи да отговори.

Водачът им я пуска. Посочва трима от тях и казва:

— Останете тук. Наблюдавайте ги. Убийте всеки, който помръдне. — После посочва Чейчек и другите четирима. — Вие идвате с мен горе.

Качват се мълчаливо по стълбите, като вълци в планинска гора. Чейчек трепти от радост, вълнение, гняв. Такова праведно дело, да стовари ужас и болка изневиделица върху главите на предатели, грешници и мръсни игноранти. Очаквал е да ги завари в разгара на някакъв порнографски ритуал може би, кръвта им замърсена с чуждоземски алкохол, въздухът вонящ на тамян, докато те се посрамват съзнателно. Чувал е например за места близо до Кивос, където — със съгласието на Сейпур, разбира се — жените ходели по улиците с толкова къси поли, че им се виждало… виждало им се…

Изчервява се само при мисълта за това.

„Да си представяш такива неща е грешно. Те трябва да бъдат изрязани дълбоко от ума и духа.“

Когато стигат до втория етаж, водачът им вдига ръка. Те спират. Той завърта скритото си под маска лице, взира се през малките дупки за очите. После им дава сигнал със знаци — Чейчек и още двама хукват да огледат етажа, а водачът и останалите продължават нагоре по стълбите.