Град на стълби полностью

— Дребният чуждестранен професор, който… богохулстваше.

— Всички чужденци са богохулници. Богохулство е, че са живи. Само ние сме важни. Ние сме децата на боговете. Всички други са хора от пръст и пепел. Това, че живеят, без да ни служат, е богохулство, най-голямото богохулство. — Смръщва чело и се навежда напред, все едно го боли коремът. — О! О, ужас!

— Имаше един човек тук, правел е проучване в университета — казва Шара бавно и отчетливо. — Не сте го искали тук. Целият град не го е искал. Вдигнал се е голям шум.

Момчето търка отново очи.

— Главата ми. Има нещо… има нещо в главата ми…

— Той умря преди няколко дни. Сещаш ли се?

Момчето скимти.

— Има нещо вътре… — Удря се с кокалчета отстрани по главата, толкова силно, че се чува звук. — Моля те… Помогни ми да го извадя оттам, моля те…

— Някой го е нападнал в университета. Пребил го е до смърт.

— Моля те. Моля те!

— Кажи ми какво знаеш за професора.

— Той е в главата ми! — писва момчето. — Той е в главата ми! Затворен е от толкова време! Нека видя светлина, о, нека видя светлина!

— По дяволите — казва Шара. Отива при вратата и слага ръка върху миниатюрното прозорче. — Искаш светлина?

— Да! — пищи момчето. — Всички богове да са ми на помощ, да!

— Добре. — Шара отваря капака. Сноп светлина се излива в килията. — Ето — казва тя и се обръща. — Сега ще ми кажеш ли?…

Момчето го няма.

Не само момчето — половината помещение го няма. Все едно килията е разделена по вертикалата от черна вода и само в центъра на тази нова „стена“ има дупчица жълтеникаво сияние, жълто като небе пред буря.

— О — казва Шара.

Дупката жълта светлина се разширява. Шара изпитва усещането, че някой бърка в главата ѝ с големи тежки ръце и отваря малка вратичка…

Остава ѝ време само за една мисъл: „А си мислех, че аз съм упоила него.“ Сетне започва да вижда много, много неща.

Има дърво, старо и разкривено.

Издига се на върха на самотен хълм. Клоните му са като тъмен купол на фона на жълто небе.

Под дървото има камък. Камъкът е тъмен и лъскав, толкова лъскав, че изглежда постоянно мокър.

В центъра на камъка има лице. Не се вижда ясно, Шара трудно различава чертите му…

А после се появява глас, еклив като гръмотевица:

Всичко изчезва — хълмът, дървото, камъкът — и нещата се изместват.

Слънцето, ярко, ужасно, жарещо. Не е гигантската топка от светлина, която е свикнала да вижда. Не, небето прилича на лист тънка жълта хартия, а някой стои зад него и държи пламтяща факла.

„Тази земя е огряна от древен огън. Ала кой го е запалил?“

Под слънцето има самотна странна планина. Издига се от земята право нагоре. Билото ѝ е гладко и заоблено — прилича на камъка, който е видяла току-що, — стените ѝ са отвесни и леко нагънати. Има нещо смущаващо органично в тази планина или пък е така заради начина, по който силната слънчева светлина огрява гладките ѝ форми.

После отново се чува гласът:

И сцената отново изчезва.

Възвишение се издува пред нея, огряно от огън. Нощ е. Сенки подскачат около нея — лица, ръце, всичките хищни, разкривени. Над нея е луната, гигантска и подута като яйце на паяк. Сякаш е кацнала на върха на възвишението. Шара се взира в нея и различава силует с тривърха шапка, който танцува пред лицето на луната и подхвърля нещо към небето — стомна? — сякаш кани луната да се включи в танца.

Скорци се носят по нощното небе като тъмен порой.

Мракът изчезва. Шара има чувството, че са я изтеглили оттам.

Път в равнина. Небето отново е жълто, осветено от слънце със светлика на загасваща факла. Извън това няма нищо, само пътят и равнината.

Нещо я дърпа по пътя, сякаш се носи на сантиметри от земята.

Хълмове се надигат в далечината, жълти и голи, приличат на буци. Тя свръща рязко натам, сякаш я теглят на каишка, полита покрай гладките им склонове и скоро съзира пукнатина между два хълма, малък отвор, рана от наръгване, пещера.

В пещерата има нещо, което я тегли навътре.

Шара влиза. Светлината угасва.

„Тези хълмове са кухи.

Не, не са хълмове, статуи са.

Ала кого наподобяват?“

Има някой в дъното на пещерата. Шара не го вижда. Струва ѝ се, че различава висока фигура, облечена в сиво, в плътна роба сякаш.

Лице не вижда, но усеща, че я гледат очи.

Ръце не вижда, но усеща, че нещо я държи.

Движение не вижда, но има чувството, че стените я притискат.

Шум от сив плат. Звучи по-отблизо, но тя все още не го вижда.

Шара се бори. Пресяга се навън, опитва се да го отблъсне. „Не! Не!“

В мрака се появява ярък огън.

Минават няколко секунди, докато Шара си дава сметка, че стои в затворническата килия.

В средата на килията гори ослепителен огън и отразената от каменните стени светлина придава на килията нещо примитивно, нещо родеещо се с виденията ѝ отпреди миг. Но после чува виковете на Малагеш: „Излез оттам! Шара! Защо стоиш? Излизай, мамка му!“ — и си дава сметка къде е.

Има и друг глас. Някой пищи, осъзнава тя.