Победата във Войната отвъд всяко съмнение е най-голямата промяна в историята на Сейпур. Често обаче каджът и Войната засенчват шепата години непосредствено след поражението на Континента, които са не по-малко ключови за Сейпур от смъртта на Божествата. Ала онзи период е почти напълно забравен.
Забравен е най-вероятно защото събитията, последвали Войната, са толкова неприятни, че предпочитаме да не ги помним.
След като каджът убил и последното Божество, станало ясно, че Божествата са предпазвали Континента, а до някаква степен и Сейпур, не само от външни инвазии, а и от немалък брой вируси и болести. През двайсетте години след смъртта на Юков, последното Божество, ужасни зарази и епидемии атакували ежегодно хората, превърнали се в предсказуема част от живота им, както са предсказуеми дъждът и снегът.
В периода на Чумните години загубите сред населението били гигантски. Континентът, който дотогава зависел изцяло от Божествата, се оказал особено уязвим — непосредствено след Примигването близо една трета от цялото му население загинала в резултат на различни болести. В писма до дома сейпурски войници, пребиваващи по онова време на Континента и следователно също толкова уязвими като местните жители, пишат за разлагащи се по улиците трупове, за купища мъртви, високи два човешки боя, за постоянно извозване на трупове към множество клади в покрайнините на всеки по-голям град. Градовете били нападнати от безчет насекоми, плъхове, котки, вълци, истински взрив от вредители. Целият Континент вонял на разлагаща се плът.
Сейпур обаче, като колония, която допреди Войната се възползвала едва периферно от магическата защита на Божествата, имал по-голям опит в конвенционалната борба със заразите. Заразените били поставяни под карантина, същото се случвало и с войниците, които се прибирали у дома — решение, което предизвикало сериозни брожения в Сейпур по онова време. Като цяло, макар Чумните години да не били леки за никого, Сейпур дал под десет хиляди жертви на внезапния бум от епидемии.
По отношение на технологиите Сейпур също се оказал в печеливша позиция, отново заради специфичната си самостоятелност в тази област. В течение на осемстотин шейсет и седемте години Континентално владичество Сейпур бил принуден да захранва Континента с ресурси, при това основно със собствени средства и методи, без Божествено съдействие. (Защо изобщо Божествата са използвали Сейпур като източник на ресурси, вместо сами да си ги осигуряват с помощта на някое и друго чудо, е любима тема за дискусии сред сейпурските историци, тема, която често води до спорове и скандали.) След като в продължение на столетия Сейпур бил принуден да се развива технологично под външна заплаха, а после внезапно се оказал господар на собствените си богати ресурси, страната неизбежно влязла в период на невиждан технологичен напредък. Самата Валайча Тинадеши, която се смята за най-великата от великите инженери на онзи период, преди да изчезне във Воортяштан, казва, че в продължение на две десетилетия „можеше да хвърлиш камък от кой да е прозорец в Галадеш и той да удари най-малко четири гениални глави по пътя си надолу“. (Може би си струва да отбележим, че самият кадж е бил любител на науката и е провел немалко научни експерименти в дома си.)
За разлика от Сейпур, Континентът — разяждан от болести и глад — потънал в собствената си безпомощност. При липсата на единна управляваща сила градовете станали жертва на вътрешни конфликти. Разбойнически крале никнели като гъби след дъжд. Сейпурски войници разказват за зверствата, на които станали свидетели по време на изтеглянето си от Континента — канибализъм, изтезания, робство, масови изнасилвания. Същите хора, които доскоро били благословените светли умове на цялото човечество, буквално за една нощ се превърнали във варвари, в чудовища.
За новоизлъчения Сейпурски парламент решението сигурно е изглеждало лесно, макар и не особено приятно — Сейпур, доскоро подчинена нация, да се намеси и да въведе ред на Континента. Да стъпят отново там, този път под знамето на мирна мисия, и да съградят отново разрушеното.
Не съм сигурен обаче, че тогавашните наши управници са си давали ясна сметка за паметта на Континента, която, въпреки Примигването, въпреки Чумните години, въпреки разбойническите крале, до ден-днешен остава силна и пропита с горчивина.
Те помнят какви са били и знаят какво са изгубили.
