Град на стълби полностью

— Не, моретата да не дават, не. Не, не, не! Настоящото положение на нещата си ми харесва. Би било лудост да отворя вратите пред нещо, което ще има повече… как да се изразя… ще разполага с повече власт от мен. Не, желанието ми беше да направя така, че никой друг да не се сдобие с такова оръжие. Това… Това е нещо, което отдавна ме държи будна нощем, мен и мнозина други в Сейпур. Ако Ефрем откриеше отговори откъде са дошли Божествата и какъв е бил източникът на силата им, тогава бихме могли да вземем активни предпазни мерки, така че Божествата никога да не се върнат. А ако в добавка се добереше и до някаква информация за оръжието на каджа, за което ние и до ден-днешен не знаем абсолютно нищо, това би подобрило съня ми в голяма степен.

— Ще спиш по-добре, ако знаеш как се убиват богове?

Небрежно свиване на раменете в отговор.

— Такава е тегобата на властта — казва Виня. — Този аспект на проучванията не вълнуваше особено Ефрем, даже мисля, че той го намираше за скучен, но каквото и да откриеше, все щеше да е повече от онова, което знаем в момента.

— А и така бихме разбрали… Хм. Най-после бихме разбрали защо ние сме били отхвърлени — казва Шара.

Виня не бърза да отговори, но накрая кимва бавно.

— Да. Най-сетне бихме разбрали.

Не казват нищо повече по тази тема, няма и нужда — макар да не минава и ден без всеки сейпурец да си спомни как предците му са живели в унизително робство, не минава и час, без да се запита защо. Защо на тях им е бил отказан бог? Защо Континентът е бил благословен със защитници, със сила, с инструменти и привилегии, които така и не са стигнали до Сейпур? Как и защо е било допуснато такова въпиещо неравенство? И макар в очите на света Сейпур да изглежда малък и донякъде странен народ, просветен и богат, всеки, който се озове там дори за кратко, скоро разбира, че дълбоко в сърцата си сейпурите таят студен гняв, който често ражда неподозирана жестокост. „Наричат ни безбожници — казват често, — все едно сме имали избор!“

— Представихме задачата на Ефрем като дипломатическа мисия — казва Виня. — Като усилие да се затвори пропастта между двата народа. Искахме просто да разлистим книгите, които се съхраняват в Склада. Нищо повече. Аз… и за секунда не допуснах, че Ефрем е в опасност, честно. Решихме, че Баликов ще си остане Баликов — затънал в мръсотия до гуша, — а той ще си свърши работата и ще се прибере жив и здрав.

Шара мълчи и се чуди как да постави най-очевидния въпрос.

— Аз… питам се — бавно казва накрая, — защо не ми каза нищо за това, когато дойдох в Баликов?

Виня изсумтява и изправя гръб. Ала за миг очите ѝ трепват, докато тя трескаво мисли как да отговори на въпроса.

Шара се навежда леко напред и наблюдава неотклонно леля си.

— Този проект беше с най-висока степен на секретност — казва накрая Виня, но погледът ѝ се задържа ниско, преди да се вдигне към лицето на Шара. — Ако беше хванала някого, добре дошло. Ако не, щяхме да продължим разследването по други канали.

Виня се усмихва високомерно.

„Лъже — крещи мислено Шара. — Тя лъже! Лъже, лъже, лъже, лъже!“

И в този миг Шара решава да не казва на леля си за видяното в арестантската килия. Това ѝ решение противоречи на всяка логика — Виня иска да знае как би могла да унищожи някое ново Божество, следователно новината, че Шара е срещнала такова, би била безценна от нейна гледна точка, — но Шара усеща, че нещо изобщо, ама изобщо не е наред. Знае, че трябва да игнорира тази проява на параноя. Както е казвала неведнъж на собствените си информатори, подозрението към командващия офицер е напълно естествено и обяснимо чувство, но напоследък Виня се държи странно и сега всички инстинкти на Шара крещят, че леля ѝ лъже. А след близо седемнайсет години опит в разпитите Шара се е научила да вярва на инстинктите си.

Възможно ли е леля ѝ да е попаднала под чуждо влияние, пита се Шара, без сама да вярва, че подобна мисъл може да се пръкне в главата ѝ. Възможно ли е някой да разполага с материал толкова компрометиращ, че да постави под властта си очевидния наследник на министър-председателския пост? „Корумпиран политик — мисли си Шара. — Класика в жанра.“ Така де, невъзможно е да изкачиш последните няколко стъпала, без да направиш куп грозни компромиси. Нещо повече, ако някой е успял да надникне в гардероба на леля Виня, със сигурност е видял не една и две кирливи ризи.

Изненадана е все пак колко виновна и засрамена се чувства от взетото решение. В крайна сметка това е жената, която я е отгледала, която се е грижила за нея и за образованието ѝ след като родителите на Шара са починали по време на Чумните години. Ала точно както Виня е на първо място министър и едва на второ място леля, така и Шара винаги е била преди всичко агент на разузнаването.

Затова се връща към старата си максима: „Когато се съмняваш, бъди търпелива и си отваряй очите.“

Виня пита:

— Така. Онова движение, за което спомена. Какво е то?

Шара обобщава с няколко изречения движението за Новия Баликов.