Град на стълби полностью

Големите и малки улички на Баликов се разстилат налудничаво пред нея, оградени от влажни сиви стени, лъскав камънак и кафенееща ледена киша. Носът ѝ бързо замръзва, пръстите на краката ѝ изтръпват от студа. Надявала се е разходката да ѝ прочисти главата, но подозренията и параноята все още я затискат като гъста мъгла.

После вдига поглед, вижда мъжа, застанал на улицата пред нея, и спира.

Облечен е само с бледооранжева роба; няма обувки, нито шапка — всъщност няма и коса, — нито ръкавици. Ръцете му са голи до раменете и също като лицето му са силно загорели от слънцето.

Шара го гледа втренчено. „Не… Не може да бъде. Това е незаконно, нали така?“

Леденият вятър набира сила. Мъжът с робата не реагира. Вижда, че Шара го гледа, и се усмихва ведро.

— Търсите ли нещо? — Гласът му е дълбок и радостен. — Или сте тук за топлинка?

Сочи нагоре. Над него има табелка с надпис: ТОПЪЛ ПОДСЛОН УЛИЦА ДВОРСКАНИ.

— Аз… не знам — казва Шара.

— О. Или сте дошла да направите дарение?

Шара се замисля и открива, че този тип е събудил любопитството ѝ.

— Възможно е.

— Чудесно! — виква той. — Елате, елате, нека ви покажа нашите добри дела. Толкова мило от ваша страна да ни подкрепите, особено днес, в такъв лош ден.

Шара тръгва след него.

— Да…

— Хората рядко събират смелост да излязат от къщи, какво остава да даряват.

— Да… Извинете. Мога ли да попитам нещо?

— Може да ме попитате каквото искате — казва той и отваря вратата.

— Вие… олвоштан ли сте?

Той спира и я поглежда. Изглежда едновременно объркан и леко засегнат.

— Не. Това би било незаконно, нали, да почиташ Божество.

Шара не е сигурна какво да каже. Мъжът с робата се ухилва отново и двамата влизат в подслона.

Дрипави деца, мъже и жени са се струпали около грамадно огнище, отрупано с множество къкрещи казани. Чува се хор от кашлица и стонове, децата мрънкат.

— Но облеклото ви — казва Шара. — Поведението…

— Какво общо имат те с Божеството? — пита той.

— Ами… исторически са свързани с последователите на Олвос.

— Исторически, когато човек е искал да възхвали Божество, е поглеждал към небето с протегнати ръце. — Измъква празен казан от кухнята и пресипва супа в него, черпакът потропва в метала. — Но ако човек направи същото днес, на улицата, ще го арестуват ли?

Шара поглежда към кухнята. Там има доста хора, явно служители на подслона, всичките с бледооранжеви роби, всичките гологлави, нехаещи за ледения въздух, усмихнати, заети с приготвянето на храната.

— Щом не сте олвоштани — казва Шара, — тогава какво сте?

— Как какво, топъл подслон, разбира се.

— Добре де, но вие какъв сте?

— Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора.

Шара пробва от друг ъгъл:

— Защо не се пазите от студа?

— От студа?

— Навън е много студено. И оттук виждам хора, които пробиват дупки в леда, за да ловят риба.

— Това си е работа на водата — казва той. — Температурата на вятъра си е негова работа. Температурата на моите стъпала, на моите ръце… е моя работа.

— Защото — казва Шара, спомнила си стари текстове, — пазите тайно пламъче в сърцето си.

Мъжът застива. Изглежда, не може да реши дали да си замълчи, или да покаже одобрението си към нейните думи.

— Олвоштан ли сте? — пита отново Шара.

— Как мога да съм олвоштан — казва мъжът с робата, — щом няма Олвос?

И тогава Шара се сеща.

— О — казва тя. — Да, сега си спомням. Вие сте… Разпилените.

Мъжът прави физиономия, сякаш да каже: „Щом така ви харесва.“

Когато Олвос изоставила Континента, нейните хора не последвали примера ѝ, не напълно поне. Юкоштан и Воортяштан били първите градове, оставили писмени сведения за появата на хора, които приличали на олвоштански жреци, облечени само с жълти или светлооранжеви роби, без обувки, ръкавици и коса дори, нехаещи за несгодите на климата. Тези хора пътували от град на град и от село на село като номади и без друга цел освен да помагат на онези, които най-отчаяно се нуждаят от помощ. В същото време не се обявявали за олвоштани, за жреци или за част от друг религиозен орден; макар някои да ги наричали Изоставените или Разпилените, самите те не претендирали за никакво име. Обикновено казвали: „Тук сме. Останалото има ли значение?“.

— Боя се, че грешите — казва мъжът с оранжевата роба. — Ние не си приписваме това название.

— Да, сигурно е така — казва Шара. — Вие отхвърляте имената, нали?

— Няма какво да отхвърляме. Имената са работа на други хора. С тяхна помощ хората назовават нещата извън самите себе си.

— И какво правите тук, в Баликов? Защо сте тук?

Той махва към множеството нещастни хорица, сгушили се край огъня. Има и семейства с малки деца; един баща събува миниатюрните ботушки на сина си, за да стопли посинелите му крачета.

— Това — казва мъжът с робата, този път без следа от усмивка, — ми се струва достатъчно основателна причина.

— Значи живеете, за да давате надежда, както се казва в старите текстове. Да бъдете светлина в тъмното.