Град на стълби полностью

Шара се ощипва силно по ръката. Тъпата болка не успява да разчупи леда, обвил мозъка ѝ с пукаща кора.

„Не ми остава друго освен…“

— Трябва ми нож — казва тя.

— Какво? — казва Питри.

— Нож. Много остър нож.

— Ъъ… — Той я гледа уплашено.

— И голям тиган.

Малагеш кривва глава.

— Какво?

— Също две глави лук, магданоз, сол, пипер, черен и червен, и около килограм и половина козе месо.

Зигруд изпъшква и захлупва лице в шепи. Шара тръгва към сградата на посолството, без да погледне към секретаря си.

— Хайде — казва и им махва да я последват.

— Какво? — пита Малагеш. — Какво става, мамка му?

Зигруд измърморва нещо под нос, но накрая все пак обяснява с неохота:

— Когато е много ядосана, готви.

Шара спира и посочва Зигруд, без да се обръща.

— Още ли си във връзка с информаторите си?

— Разбира се — казва Зигруд.

— Искам да проследят Торскени и Уиклов. И да докладват на всеки час.

— Не искаш ли аз да го направя? — пита Зигруд.

— Ти ми трябваш тук — казва Шара. Тръгва по коридорите на посолството. — Време е да анализираме някои неща.

— Какви неща? — пита Малагеш.

— Мъртви неща — казва Шара. — Неща, които би трябвало да са мъртви.

Колко ли е приятно да си нож, винаги готов да поемеш пътя на най-слабото съпротивление, винаги насочващ се към слабите места, да потъваш в кожа и жили като стръкче трева, понесено от речното течение. Ножът се плъзга леко и оставя купчинки от парченца портокалова кора, лимонова кора, пъпешова кора, някои малки и безформени, други на дълги спирали. Впива се бавно в месото, разделя кръвоносни съдове и мускули, сухожилия и мазнини, раздробява козешкия котлет, докато той не загуби всяка прилика с част от живо същество.

„Трябват ти само остър нож и хубав тиган — мисли си Шара. — С тези простички инструменти човек може да създаде всичко.“

Драсва клечка кибрит и я приближава към газовия котлон. Лумват пламъци и облизват тигана. Тя слага в съда малко олио и взема едната глава лук.

— Първоначално са били шест — тихо казва Шара. Светлината от газовия котлон танцува по лицето ѝ. — Или поне шест са оповестили присъствието си. Олвос, светлоноската. Колкан, съдията. Воортя, дамата воин. Аханас, сеячката. Юков, шегобиецът, пастирът на скорците. И Таалхаврас, строителят.

Малагеш свива дясната си ръка в юмрук и кокалчетата ѝ изпукват хорово.

— Това го знам. Всички го знаят.

— Знаеш част от него — казва Шара. Стои пред редицата готварски печки в просторната кухня на посолството, която е обслужвала многобройни приеми и социални събития преди Труни да превърне посолството в нежелан домакин. Малагеш и Зигруд седят на слугинската маса и бълват дим — Малагеш с пуретата си, Зигруд с лулата си. Питри тича напред-назад между печката и килера, носи още зеленчуци, подправки, осолено месо. — Има още много, което не се преподава в училище. Световните регулации налагат пълно мълчание по тези теми на Континента, но и в Сейпур има достатъчно ограничения по въпроса. На историците е позволено да публикуват само определени свои открития, останалите се завеждат в архива и потъват в забвение. Особено когато засягат Древните, Небесните, Божествата. И шестте са се появили на Континента — никой не знае точно кога, — и шестте са създали своите сфери на влияние тук, и шестте са се сражавали помежду си като котки и кучета в продължение най-малко на петстотин години, ако оценката ни е правилна.

— Не знаех, че са се сражавали помежду си — казва Малагеш. — Мислех, че са били съюзници.

Ножът се плъзва по външната люспа на глава лук. Шара захваща люспата с ножа, обелва я и я захвърля настрана.

— Накрая се съюзили, така е. Но в началото се сражавали ожесточено — за територии, последователи, за каквото се сетиш. Но по някое време в началото на осми век решили да сложат край на надпреварата и да се съюзят. Малко след това решили, че е време да разширят влиянието си. Да го разширят бързо. Това сложило началото на Златната ера тук и на сейпурското робство. За което ние знаем много, разбира се, макар че бихме предпочели да е друго. — Вади дъска за рязане, пробва еластичността ѝ и я плясва върху плота. — Представете си Континента като торта, защото е приблизително кръгъл по форма, разделен на шест парчета. И там, в центъра, главата на колелото…

— Баликов — казва Зигруд. Думата излиза от устата му в кълбо дим.

— Да — казва Шара. Срязва лука на две, удря едната му половина върху дъската за рязане и я стисва толкова силно, че по пръстите ѝ се стича сок. Ножът хвръква в бързо темпо и стакатов щрих, зеленчукът се превръща в купчинка бели парченца. — Престолът на света. Град хем ничий, хем на всички, основан, когато Божествата решили да се обединят. В крайна сметка всяко Божество си имало свой град — Колкаштан за Колкан, Таалваштан за Таалхаврас, Аханаштан за Аханас, Юкоштан за Юков и Воортяштан за Воортя. Баликов бил замислен като общ град.

— Изброихте само пет Божества — обажда се Питри иззад малка планина от целина.