Границата полностью

- Има и друг вид - отвърна Джей Ди, който обмисляше въпроса още откакто Итън

използва думата. - Този е миротворец. Като войниците, дето носят сини шлемове за

Обединените нации. Те също трябва да са корави, но не се бият, за да спечелят пойна

- ако трябва да се сражават, тяхната цел е да сложат край на конфликта - той кимна

към Итън. - Ако Итън... ако съществото, което поддържа Итън в движение, когато по

всички правила би трябвало отдавна да е мъртъв, се опитва да спре тази война, то бих

казал, че е... така, де... един вид вселенски миротворец. Галактически войник на

Обединените нации. Предполагам, че това се опитвам да кажа - Джей Ди сви рамене.

- Може би тази война разваля равновесието във вселената в космически мащаб.

Може горгоните и мъглявите да се сражават вече стотици или хиляди години и

космическите Обединени нации да са решили, че толкова им стига. Но... защо

миротворецът би избрал младо хлапе вместо възрастен? Аз нямам представа, а и кой

може да обясни? Може да е пасвал добре. Може би в личността на Итън вече да е

имало черти, които войникът да използва. Хей, аз съм просто землянин... Не знам

отговорите на загадките и не казвам, че всичко това е факт, но... ето го, това е моето

мнение - и нищо повече.

- Боже, това е лудост - промърмори Джеферсън.

Но всъщност, благодарение на всичко случило му се досега, тази версия не му

звучеше прекалено абсурдно налудничаво. Момчето със сребърното око се взираше в

него, все едно отново му четеше мислите и ровеше в спомените за всички гнили

цветя вътре.

- И как така е влязло в теб това нещо? - попита той. - Как е стигнало дотук? С

летяща чиния ли? И ако наистина иска да спре тази война, защо не е дошло с цяла

армия? И от къде на къде не ти казва какво иска да открие, ако знае толкова много?

Дали това нещо изобщо знае какво се очаква да намерим? Защо просто не ти изложи

фактите?

- Може би не знае абсолютно всичко - предположи Оливия. Тя също умуваше по

въпроса защо извънземният разум сякаш захранва Итън на малки залъци. - Може би

има представа, но не е напълно сигурно. Може би то... не иска прекомерно да

претоварва Итън, понеже той все още има ума на момче. Ограничен ум както всяко

друго човешко съзнание. Ето защо процесът е постепенен и нещото не иска да го

обгърне целия наведнъж.

- Не иска да му дойде в повече - обади се Дейв. - Това го схващам.

Итън не каза нищо. В определен смисъл му беше интересно да го обсъждат по

този начин, но беше и притеснително. Имаше толкова много въпроси - той се

съмняваше, че някога ще получи отговори на всичките, понеже Оливия беше права.

Ограниченият човешки мозък не можеше да проумее тази извънземна сила: как е

пристигнала тук и е избрала него, и защо набира все повече мощ, както не можеше

да проумее и онази енергия, избликнала от него, за да сътвори земетресението или за

да издуха на парчета мъглявите и горгоните. Просто си беше тук, когато той - или

извънземното в него - поиска да я използва. При последната среща с паякоформите и

мъглявите войници забеляза, че усеща известна болка и скованост в ставите, все едно

се превръщаше в старец, така че явно човешката плът плащаше висока цена. Запита

се дали може да използва и лявата си ръка - един вид двуцевно оръжие. Така или

иначе, струваше му се, че макар извънземната сила в него да е извънредно силна, в

човешкото тяло има вродена слабост, която го изтощава. Но пък, ако е бил мъртъв и

извънземното го крепи жив... поело е контрол върху една версия на „Видимият

човек“ и захранва сърцето, дробовете, храносмилането и всички останали системи,

поддържа кръвното налягане, то предположи, че войникът е изпълнил мисията си -

доколкото е възможно - с която се е заел, и никой доктор на Земята не може да

промени това.

Накрая Итън заяви:

- Не смятам, че му трябва армия, но съм убеден, че сме му нужни ние.

- Ние ли? Как така? - попита Джеферсън.

- Трябваме му, за да... - Момчето помълча, размишлявайки как да изрази това,

което трябваше да каже. - Трябва да ни пука.

Като хора, имам предвид. Мисля... че то е искало да узнае първо дали някой от

нас изобщо иска да окаже съпротива. Дейв, според мен точно заради това не ми каза

къде се намира Уайт Меншън. Трябваше му... иска. .. да знае дали някой от нас го е

грижа достатъчно да се изправи и да се бие, вместо да копнее за смъртта, сврян в

тясна дупка. Така че ако вие с Оливия не бяхте тръгнали онзи ден да търсите карта...

ако бяхте казали, че съм луд и земетресенията и намирането на водата са просто

случайност, ако не бях успял да ви убедя да повярвате... тогава сигурно то щеше да

сметне, че не си струваме помощта. Може би щеше просто да си иде, аз да умра и

мъглявите и горгоните да продължат да се бият, докато не бъде смазан целият свят,