въпроса за предначертания жизнен път, така и какво би казала майка му, ако
можеше да го види сега.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Светкавицата падна толкова близо, че изпълни автобуса с ослепителна синя
светлина, а последвалата гръмотевица накара Номер 712 да се разтресе чак до
ръждивите си болтове.
- Чудесна нощ за разходка с кола - коментира с кух глас Джеферсън Джерико.
Не получи отговор. Хана съсредоточено се взираше пред малкото си прозорче
към магистралата отпред, а всички останали бяха потънали в собствените си мисли
или толкова притеснени от усилващата се буря, че бяха изгубили ума и дума.
Джеферсън сви рамене: с нищо не можеше да промени случващото се отвън и
предположи, че тук, под защитата на Итън, е по-добре, отколкото в мола.
Имплантираното между плешките му устройство не го шибаше с агонизиращи
пламъци и поне за момента се чувстваше недосегаем за пипалата на господарката си,
така че какво лошо и някаква си буричка? Но въпреки това... Хана срещаше
проблеми, пълзейки по магистралата с петнайсетина мили в час, понеже тук, на
голяма височина и с всичките назъбени планини наоколо, се бяха натъкнали на
гъста жълта мъгла. Зад мантинелата се криеха стръмни склонове, способни да
погълнат всички земляни, че и звездното хлапе в притурка.
- Хей, Итън! - подвикна назад Джеферсън.
- Да? - Момчето изучаваше мислено проследяващото устройство на мъглявите,
което продължаваше да маркира местоположението му, въпреки че на прага на
космоса около него вече се сражаваха огромни кораби.
- Тази буря естествена ли е? Или е тяхно дело?
- Естествена е - отвърна Итън. - Но оръжията им са прецакали атмосферата. Така
че всички бури са с многократно усилена мощ.
„Усилена мощ“ - помисли си Джеферсън. Едно хлапе не би говорило така.
Обаждаше се извънземният. Откъде беше научил английски? Сигурно с четене на
мислите на хлапето. Извънземно, което може да дойде на тази планета без
космически кораб и да завземе мъртвия труп на едно хлапе... това определено беше
от Микроскопски поляни. Не си беше позволявал да мисли много- много за Бърт
Раткоф. Помнеше как той каза: „Извадиха ми органите и сложиха нещо друго в мен“.
Горкото тъпо копеле, каза си Джеферсън. Но Раткоф вероятно не беше и осъзнал
какво го е сполетяло и сега беше избягал от този кошмар, така че... браво на него.
Джеферсън се почеса по брадата. Ръцете му бяха свободни. Преди няколко часа с
Дейв проведоха сериозен разговор, започнал така:
- Добре, трябва да пишкам. Как предпочиташ - директно да се изпусна тук, вътре,
или можем да спрем автобуса за малко?
- Добра идея - отвърна Хана. - И аз трябва да ида. По-добре да спрем, докато има
възможност да се изредим всички.
- И така - беше се обърнал Джеферсън към Дейв, - смяташ ли да срежеш тези
чудеса на ръцете ми, или ще ми го подържиш?
Спряха на отбивка с гледка към гората отдолу и един по един всички огледаха
останките на катастрофиралия военен самолет, проснат сред изгорелите дървета.
Следващата светкавица се стовари абсурдно близо и този път Джеферсън трепна.
Времето се беше побъркало там, горе, в планините. Много се стараеше да не мисли
за Реджина или хората от Мравешката ферма. Не можеше да им помогне с нищо.
Най-вероятно вече всички бяха мъртви, изхвърлени в космоса или лишени от защита
насред пустошта. Кой ли вариант беше по-милостив? Щеше му се да има възможност
да оправи нещата с Реджина, да я накара да разбере, че от специален човек като него,
така надарен в определени области, не може да се очаква да живее нормален живот и
да се подчинява на нормите на общество от тъпи овце. Не, той трябваше да остави
своя знак и да взима каквото и когато му е нужно - такъв си е по рождение, а кой
може да промени съдбата си?
Но... за Реджина също беше прекалено късно. Каза си, че може би най- подходящ
беше всъщност онзи ден, когато тя за малко да го застреля в тила. В такъв случай
сега нямаше да се намира тук - не и в автобуса насред прииждащата буря, с
проклетата сърбяща брада и извънземното хлапе, хукнало един Господ знае накъде.
Надяваше се Реджина да е умряла бързо. Биваше я, просто не можеше да признае, че
даровете, които са му дадени, трябва да се използват. Надяваше се, че е загинала
намясто при изхвърлянето в безвъздушното пространство, защото по свой начин я
обичаше. Не беше сигурен дали изобщо някога ще се разплаче заради смъртта й, а и
не беше толкова трогнат, че да умува много върху това - в крайна сметка тя, също
като Бърт Раткоф, беше мъртва и на много по-добро място, а той все още бе затънал в
лайна до ушите.
